-
„Begin again“
Има една мисъл, която харесвам отдавна: „Понякога пламъчето в човек угасва, но се случва друг да го разпали отново. Всеки от нас дължи много на онзи, който е разпалил огънчето му отново.“ „Begin again“ е за това – за (не)случайните срещи, когато имаш зверска нужда от тях, за да … започнеш отново.
-
„Words and pictures“
Дали, защото отдавна имам сантимент към таланта на Жулиет Бинош и Клайв Оуен, или пък заради темата words vs. pictures, но филмът, макар и далеч от шедьовър, ме докосна и ме забавлява, разсмя ме, разплака ме, и остави приятно чувство на доволство в неделния следобед. А сцените, в които тя рисува отчаяно в огромното си ателие, омазана в бои, търсеща ентусиазма в собствените си творения… И неговото обаяние и безкрайни цитати, заразителната любов към езика и литературата.. (напомни ми на Dead Poets’ Society..) Неописуемо удоволствие… “I am a small poem on apage with room for another. Share with me this white field,wide as an acre of snow,clear but for these…
-
„Premiere Automne“
Premier Automne from Carlos De Carvalho on Vimeo.
-
„Тhe fault in our stars“
„I’m in love with you, and I’m not in the business of denying myself the simple pleasure of saying true things. I’m in love with you, and I know that love is just a shout into the void, and that oblivion is inevitable, and that we’re all doomed and that there will come a day when all our labor has been returned to dust, and I know the sun will swallow the only earth we’ll ever have, and I am in love with you.“ „There are infinite numbers between 0 and 1. There’s .1 and .12 and .112 and an infinite collection of others. Of course, there is a bigger…
-
„В какво се превръщат мечтите“
Смъртта на Робин Уилямс явно се оказа голям шок: досега не бях виждала такова количество споделена R.I.P. новина за никой от другите артисти, които си отидоха напоследък. Всъщност това е разбираемо – той беше огромен талант, който с лекота разсмиваше и разплакваше. това, което не разбирам, е, защо светът е чак толкова изненадан, че някой като Робин Уилямс може да е толкова нещастен, че да посегне на живота си. Истината е, че колкото по-публична личност си, толкова по-дълбоко криеш демоните си, защото всичко ти е на показ и всички имат очаквания към теб. Плъзгат се по повърхността ти и общуването се свежда до досадно клише, което прави живота непоносим понякога.…
