-
“Шогун”
“Шогун” е от онези книги, които са близки на сърцето ми и към които се връщам през големи периоди от време с еднакво удоволствие. За пръв път попаднах в света на Анджин-сан още като дете и бях запленена от стотиците страници със ситен шрифт. После помня, че филмът по романа с Ричард Чембърлейн и Тоширо Мифуне беше истинско събитие за 80-тте години, което ни пренесе в екзотичната история и порядки на средновековна Япония. Отскоро има съвременен прочит на книгата – новите мини серии по Дисни +. Добре направени, увличат, държат и вълнуват, без излишната бруталност, която напоследък съпътства всички продукции. На мен лично ми излипсва една мъничка идейка страст и…
-
“Маестро”
Гениите по правило не са скроени за битовизъм и праволинейни отношения. И ако някой дръзне да върви рамо до рамо с Величието, цената обикновено е огромна и съзнателно платена. “Маестро” е интересен поглед към живота, любовта и сложните отношения на композитора и диригент Leonard Bernstein и неговата съпруга, актрисата Felicia Montealegre Cohn. Фокусът на филма не е музиката, нито създаването й, изпълнението й, преподаването й, тя по-скоро присъства като неизменния фон на тази голяма и драматична любов, устояла на не една турбуленция и продължила десетилетия. Великолепието на този филм за мен не е в историята обаче. Тя е във величествената актьорска игра, която вълнува, завладява и ни прави съпричастни, и…
-
“ТАМ”
Болни сме. Болни сме от бързане. Болни сме от пресищане. От набълбукване с несъществени неща. Болни сме от живота, който ни е яхнал с пълна сила и едвам дишаме изпод тежестта му… И ако има лек, то той е … в бавното. В съзерцанието. В бездумното. Във филми като този. В чувствителност и светоусещане като това. О, как се радвам, че все още има човеци, които създават такава красота! Някак ми дават надежда. Че не сме тотално изтрещели, озверели, изпростели и полудели. Надеждата е хубаво нещо. Особено за търсещи-красотата-души като мен, които вече постоянно и напоително са в дисонанс с времената, в които живеем. Но този филм… Ех. Душата ми…
-
“Living”
Да си призная, този филм ме докосна, разстрои и остана в мен. Което, уви, не мога да кажа за повечето филми и сериали, които минават през мозъка ми напоследък. Филмът е римейк на филма на Акира Куросава “Ikiru” от 1952 година, сценарият е на Kazuo Ishiguro. Бавен, съзерцателен, мноого old school. Бил Наи е както винаги великолепен, героят му (напълно в реда на нещата) е по джентълменски дистанциран, прибран и суховат, но тази фасада крие невъобразима крехкост и уязвимост, и желание за простичко човешко общуване в последните глътки живот. Толкова човешки филм отдавна не бях гледала. Да, драма е. Да, поплаках си напоително. Но пък докосването (и размислянето) бяха истински.…
-
“The Expanse”
Не знам дали ви се е случвало да изпитвате леко депресивно чувство след като приключите някой по-дългичък сериал, защото така сте се привързали към героите и историята, че някак не може да се примирите, че приключва? На мен – неведнъж. Но с “The Expanse” беше доста осезаемо. Може би, защото сериалът е доста различен от повечето фантастични филми, които сме гледали и продължаваме да следим през годините. Тук има дълбочина и някак притеснителна реалистичност и на моменти дори е трудно да се определи жанра – ту е екшън, ту е детективско разследване, ту е истинска драма, после става хорър, после любовна история, точно както на моменти в живота всичко е…
