Малта – пясъчната лейди

Докато правех проучвания за острова, ми направиха впечатление твърденията, че това място не е като никое друго. Казах си, какво пък толкова.
Действително обаче, Малта или поне частта от нея, която успяхме да видим, е неповторима амалгама от арабска и западна култура и архитектура, която прави пейзажа и атмосферата наистина уникални.

В моите очи Малта прилича на стара лачена дама, наплъстила тонове грим, които протяжно се ронят и разказват истории. Мястото е еклектично, хаотично, преживяло и обрулено.
Десетките народности, владели това стратегическо парче земя или минали оттук към Светите земи, са оставили трайно своя отпечатък. На острова се чува всевъзможна реч, която се смесва със странно звучащия малтийски – интересна смесица от арабски и сицилиански италиански. Добре (за нас), че английският е останал официален език.

Заради пясъчния цвят на варовика, който е буквално навсякъде и липсата на кой знае каква растителност, островът отдалеч сигурно наподобява типичните за тук вкусотии, наречени pastizzi, сякаш самият той е направен от многолистно, хрупкаво тесто с пълнеж.

Първи ден

Отседнали сме в хотел Azur в Sliema, затова вземаме ферибота към Валета, който прави водни тегели през половин час. Изкачвайки тесните улички, на път за Lower Barrakka Gardens и The Siege Bell War Memorial, първо опитваме прочутите пастици с рикота, които няма начин да ядеш красиво, но затова пък са просто пристрастяващи.

По уличките цари еклектика: много стари сгради са в контраст с новото строителство, тук-там е доста ориенталско, но там, където е пипнато и направено с вкус – прилича на оазис сред пустинята.

Трафикът е почти невъзможен и е с десен волан, наследство от британското присъствие. Навсякъде пред сградите има струпани различни по цвят торби – такъв е редът за прибирането на боклука. Има обаче някакъв древен чар в ярко боядисаните врати, атрактивните дръжки и емблематичните балкончета.

Накъдето и да обърнеш поглед – варовик. Някои сгради са полу-изядени от влагата и солта, други са запълнени и шлайфани, а трети – съвсем нови, но в тон със светло-жълтия материал.

Първият ни обяд тук е в D’office Bistro и въпреки че името не блести с креативност, храната е просто превъзходна. Имам едни усещания, че това нашето ще е откровен кулинарен туризъм 🙂
Опитвам Bouillabaisse – супата с невъзможно за писане име и пълна с морски дарове, която е просто божествена!! Тук наистина е раят за морска храна (само да си намеря деветте стомаха като Алф и животът ще е приказен!).

Отварям скоба – бидейки първото ни по-сериозно пътуване след пандемията, нямаме почти никакви амбиции от типа, трябва задължително да видим сто и две неща… Предварително преглеждам няколко клипчета в Youtube, правя минимален списък с желания и това е. Като цяло идеята е просто да попием местната атмосфера.

Затова и просто се шматкаме из тесните улички, стигаме до Upper Barrakka Gardens, минаваме покрай модерната, но безкрайно добре вписващата се сграда на парламента, дело на Renzo Piano, след което се спускаме по пешеходното стъргало на Republic Str. Сядаме за кафе и гигантска гофрета на една от силно наклонените улички наоколо.

За вечеря се виждаме с наши приятели българско семейство, което живее близо година в Малта. Водят ни в много приятен суши ресторант в Слима, който се казва Shatt. Естествено, масичката за четирима се оказва тясна за изобилието, което поливаме с прекрасно италианско розе.

Втори ден

Решаваме да ползваме червените hop-on / hop-off автобуси (които аз кръщавам hip-hop маршрутки) и да отидем с тях до Mdina. Това се оказва интересно преживяване. След като си купуваме онлайн билети на сайта на една от фирмите, се оказва, че не сме получили ваучера за пътуването и се налага да купим билети отново, вътре в автобуса. Въпреки този малък фал-старт и едночасовата комуникация по мейла за връщане на първата сума, успяваме да попием пейзажа навън. Архитектурата е с откровено арабско влияние, на моменти имам усещането, че сме в Алжир, Мароко или

Прочети повече Малта – пясъчната лейди

Уикенд на езерото Комо

След две години плътно седене вкъщи, отново сме на път и разчупваме бетона с първото от поредица пътувания това лято – до Италия. Това е второто ни пребиваване там след Рим и Анани, и този път дестинацията е Cernobbio на езерото Комо.

Освен запазеното в booking студио, цари пълна импровизация, несвойствено за мен не правя никакви проучвания и съответно нямам кой знае какви очаквания за предстоящите 4 дни.

Стигането до Чернобио си е сериозно пътешествие: Wizz до Бергамо, оттам – шатъл до Централна гара в Милано, оттам – влак до Комо и накрая, поради липса на таксита, градски автобус номер 11 до наетото студио.

Дължината на пътуването обаче е възнаградена от мястото за вечеря, което ни препоръчва дамата, стопанисваща апартамента – Пицария L’ancora – както тя се изразява it’s not cool (с меко л), but very gooda. И наистина, мястото е малко, почти сбутано, но е автентично, пълно с местни и доста примамливо. Зад бара се вихри най-колоритният пицар, а пиците, които ни носят, са греховно вкусни. Както казва една позната, ядеш и ревеш.

На другия ден

се отправяме към Комо, където, разбира се, изваждаме телефони за първи снимки на красотата.

Модерна минималистична скулптура край кея, посветена на Алесандро Волта, ни отвежда към неговия музей наблизо. Дори човек да не се интересува много от откриването на електрическите батерии, сградата сама по себе си е произведение на изкуството с впечатляващ купол, мраморни колони и барелефи, така че сме доволни от тази кратка инженерно-културна отбивка.

Прочети повече Уикенд на езерото Комо

Майски филмов микс

Julia – с огромно удоволствие погълнах първия сезон на сериала. След всяка серия се усещах усмихната и вдъхновена по гъделичкащия начин, който ти сочи, че си се докоснал до нещо магично. Нямам идея доколко филмът е базиран на истински факти и откъде започва художествената измислица. Честно казано, не е и толкова важно. За мен важното е дълбочината на историята, многопластовостта й, изпитанията, предизвикателствата и драмата, които съпътстват известността, но и колко безценно е да бъдеш себе си и бидейки себе си, да променяш животи.

Eiffel – отново, факти и художествена измислица се смесват в този “биографичен” поглед върху създаването на Айфеловата кула, която безспорно ще погледна това лято с други очи след като знам какво е коствало сътворяването й. Филмът е преплитане на любовна история и неимоверни инженерни предизвикателства и понеже е френски, слава богу, е добре направен.

West Side Story – дълго време отлагах версията на Стивън Спилбърг, защото помня колко въздействащ за мен беше първият мюзикъл (’61г.), който съм гледала още като дете. Новият вариант безспорно е добре направен, актьорският състав е изключителен, а малката роля на самата Рита Морено е истински подарък. Магията за мен обаче – не беше същата. Гледам го с други очи, с друга опитност и уви, с липсата на онзи наивитет, който попива романтиката с гладно сърце. Ако не сте гледали първата версия обаче, все пак препоръчвам.

The Starling – много ме радва, че Мелиса Макарти не се ограничи само до комедийни роли, защото има много добър потенциал за драма. Филмът е за това, как се справяме с невъобразима загуба в живота, как преминаваме през мъката и тъгата и как дълбокото общуване (със себе си, с партньора, с прииродата) може да бъде животоспасяващо.

9 Days – необичаен, странен и размислящ. Самотно място, мъж, който селектира души, които да се родят за живот (или не). Процес, който отнема девет дни.

Прочети повече Майски филмов микс

Моля цитирайте художниците

Напоследък много често си задавам въпроса защо, когато хората цитират откъс от книга или стих, почти всеки път посочват автора, а с картините (респективно фотографиите) нямат никаква нагласа, че е необходимо да го правят. Сигурно, защото са “на Интернет”?

И тук съвсем не става дума за безумното и безогледно използване на изображенията – през годините приятели са ме информирали, че моя картина е използвана без разрешение например като модел за гоблен, или копирана едно към едно и то с цел продажба, или използвана в рендър на интериор или в логото на някой апокрифен сайт.

Не, тук става дума за ежедневното масово споделяне на картини / изображения в социалните мрежи, придружени или не от мъдри мисли, цитати или стихове, без да се посочва името на художника.

Моля цитирайте имената на художниците (фотографите).
Зад тези изображения стои труд, стоят идеи, стоят разходи, а посочването на име и/ или сайт не коства никакво усилие, напротив – създава правилна нагласа и възпитава култура и уважителна практика към труда на визуалните артисти.
Ако пък не знаете името на художника, посочете именно това – все някой ще знае и ще коментира.

На снимката: “Морето в мен”, детайл, автор Александрина Караджова, www.acrista.com
Ето, така 😉

“The Expanse”

Не знам дали ви се е случвало да изпитвате леко депресивно чувство след като приключите някой по-дългичък сериал, защото така сте се привързали към героите и историята, че някак не може да се примирите, че приключва? На мен – неведнъж.

Но с “The Expanse” беше доста осезаемо. Може би, защото сериалът е доста различен от повечето фантастични филми, които сме гледали и продължаваме да следим през годините. Тук има дълбочина и някак притеснителна реалистичност и на моменти дори е трудно да се определи жанра – ту е екшън, ту е детективско разследване, ту е истинска драма, после става хорър, после любовна история, точно както на моменти в живота всичко е смесено.

А богатството на съдържанието идва от многото пластове на динамиката – има политически интриги с гигантски мащаби, има съперничество за ресурси и власт, има непреодолими конфликти, има извънземна материя с неизследвани свойства, има личностни драми и откривателство, и в центъра на всичко това – един футуристичен Дон Кихот, който се опитва на всяка цена да направи “каквото е правилно”.

Сериалът е базиран на едноименната поредица от 9 книги на Джеймс С.А. Кори (псевдоним, зад който стои колаборацията между Даниъл Ейбрахам и Тай Франк) и покрива от книга първа до шеста. На български, уви, са издадени само част от книгите.