“Ted Lasso”

И какво стана сега, уж хич не гледах комедии, камо ли да препоръчвам на блога, обаче напоследък (може би защото реалният живот вече никак не е шега работа), единственото, което мога да понеса, са по-лекинки неща и ето на.

Този сериал дълго време го заобикалях, отбягвах и пренебрегвах (вероятно заради твърде фамозния мустак на главния герой и защото погрешно презюмирах, че е твърде много за спорт/футбол), но броят на получените филмови награди и фактът, че Брене Браун му е огромен фен, наклониха везните в полза на чаровния Тед Ласо.

И, о, боже, дали не е брилянтен?? Първите 6 епизода погълнахме наведнъж и ако беше уикенд, сигурно и двата сезона щяха да бъдат глътнати на една хапка. Всъщност разбрах защо Брене го харесва – типажите са класически – има си и жена – ламя, и вечно ядосан на всичко персонаж, и нарцисист по учебник, а треньор Ласо е обратното на мачо клишето, непоправим оптимист, виждащ доброто във всичко и във всеки, но не без собствени грижи в живота.
Всеки от героите се е окопирал зад бронята си, за да скрие уязвимост, ранимост и неувереност. Хуморът балансира чудесно сериозните идеи и чистата доза психология, която е в основата на сериала.

Подкастът с Джейсън Судейкис, който аз лично ще изслушам, когато приключа и с втори сезон.

“The Dig”

Ако някой ден сърцето ми се пръсне на хиляди парченца, нека е от красотата на този свят, а не от всичката му тежест и тегоба…

Истинска перла сред “засушаването” откъм качествени филми напоследък, “The Dig” разказва действителната история на откриването на едно истинско съкровище в навечерието на Втората Световна война.

Прекрасни Кери Мълигън и Ралф Файнс в главните роли, зашеметяващо красиви кадри с почти извънземна светлина, докосваща сърцето музика и една почти забравена протяжност на действието, която толкова обичам. Находка за романтични сърца.

По романа на Джон Престън.

“The me you can’t see”

Малко след като излезе книгата на Д-р Брус Пери и Опра Уинфри “What happened to you: Conversations on Trauma, Resilience, and Healing”, по Apple TV+ излизат документалните серии “The me you can’t see”, посветени на менталното здраве, на травмите, депресията и всичко останало, което ни изпива мозъците, но си мълчим упорито, защото така сме научени и се оправяме кой както може. 

Силно съм впечатлена. По темата има да се говори тепърва и трябва много много да се говори. В никой случай не е нещо леко за гледане. Но всеки от нас носи своя тежък “багаж” и ако това е начин да припознаем и осъзнаем макар и малка частичка от него, си е струвало усилието.

Огромен, огромен респект пред смелостта на всички участници, дръзнали да разкажат историите си на този твърде често нетолерантен, осъждащ и жесток свят, като се започне от (принц) Хари, през самата Опра, през атлети, поети, семействата на известни актьори и се стигне до обикновени хора като мен и вас.

Майски филмов микс

Shadow and Bone – тъкмо си помисля, че с толкова съдържание напоследък, вече няма какво оригинално да бъде създадено и бивам сериозно опровергана.
Сериалът е създаден по книгите на Лий Бардуга, която е сътворила оригинална и завладяваща фентъзи вселена, ситуирана в близки на нас географски ширини и си има всичко: и интересна история, и магия, и гриша с различни “способности”, и Повелителка на Слънцето, и една Гънка, която е еманация на Злото. Музиката също е забележителна, а книгите са издадени и у нас.

Succession – трябва да призная, че едва изгледах двата сезона, въпреки притегателната мощ на сериала, рекламиран като “HBO отговора на “Billions”. Въпреки че нещата очевидно са силно преувеличени за ефект и драма, израстналите с властни, силно волеви и мачкащи бащи, ще се разпознаят в безобразно “счупените” наследници на тази колкото привлекателна и засмукваща, толкова и съсипваща империя. 

Made in Italy – “мъжкият” вариант на “Под слънцето на Тоскана” е интересна колаборация на Лиъм Нийсън (в приятно не-екшън амплоа) и сина му, Майкъл Ричардсън, в тази драматична история с романтичен италиански фон. 

Miss Scarlet and the Duke – в търсене на нещо смислено и не твърде агресивно за гледане, попаднах на този британски сериал, в който лейди от Викторианската епоха преследва мечтата си да е детектив, нещо нечувано за онези времена. Приятен и сравнително лек за гледане.

I care a lot – не се подвеждайте от жанра на филма, определен и като комедия – няма нищо особено забавно в тази история. Изпитвам огромен респект към таланта на Розамунд Пайк, която подбира само силни и запомнящи се роли, и тази е такава, въпреки злонамереното поведение на героинята й. 

The Earth at Night – по Apple TV+ в момента следя няколко документални поредици, сред които “Tiny World”, но “Земята нощем” е наистина впечатляваща. Технологиите днес позволяват заснемането на кадри от живота на дивите животни през нощта, които виждаме все едно е на дневна светлина. Уникална красота, изискваща неимоверна смелост и търпение от страна на заснемащите екипи. С гласа на Том Хидълстън като разказвача.

For all Mankind s.02 – със задоволство отбелязах, че и вторият сезон на сериала е също толкова добър, колкото първия и е по-скоро задълбочаване в психологическата драма на героите, отколкото екшън и космически ефекти. Ще чакам и третия сезон с удоволствие.

Raya and the Last Dragon – и една анимация “за цвят”, но пък толкова красива, че няма как да бъде пропусната. Ако пък ако ви е интересно как се създава бойната хореография за анимациите и екшън филмите, ви препоръчвам поредицата Stuntmen React, която разкрива нещата “от кухнята”.

“The Last Vermeer”

Най-фрапиращата измама в историята на изкуството е в центъра на този интригуващ филм, създаден по действителните събития от живота на холандския художник Han van Meegeren.

За пръв път попаднах на нея в един от епизодите на поредицата на BBC “Fake or Fortune” и още тогава бях впечатлена и изумена от противоречивостта на фактите.

Ван Меегерен е арестуван малко след края на Втората Световна война, като е обвинен в предателство заради продажбата на изкуство, считано за национално съкровище (Вермеер) на Херман Гьоринг, за рекордна сума (най-скъпо продадената картина към тогавашна дата).

В хода на разследването става ясно, че Ван Меегерен, отхвърлен като талант от критиците и арт експертите за собствените си картини, решава да си отмъсти като копира един от най-признатите и уважавани холандски художници и продава неизвестно колко картини, удостоверени като истински Вермеер от същите тези експерти. Към момента на делото срещу него, тези картини са в едни от най-известните музеи в Холандия и Щатите.

Филмът повдига много въпроси, част от които, сигурна съм, си задава всеки художник и човек с отношение към изкуството. Трябва да призная, че изпитах немалко задоволство от триумфа на Ван Меегерен над твърде претенциозното съсловие на арт “експертите”, които и до ден днешен са единствените овластени да решават дали едно произведение е автентично или не и дали някой има талант или не (?!).

И още нещо, ако копист, способен колкото Ван Меегерен, може да нарисува “Вермеер”, то не е ли той гениален точно колкото него? Уви, в изкуството всичко е толкова относително и субективно, че едва ли може да има една единствена истина. 

И една любопитна техническа подробност: за да изглеждат боите стари, Ван Меегерен използва бакелит, материал, открит едва през 1909 година. И разбира се, стари, автентични платна. Въпреки противоречивата му личност, не мога да не се възхитя на нахакаността и находчивостта му.