-
“Маестро”
Гениите по правило не са скроени за битовизъм и праволинейни отношения. И ако някой дръзне да върви рамо до рамо с Величието, цената обикновено е огромна и съзнателно платена. “Маестро” е интересен поглед към живота, любовта и сложните отношения на композитора и диригент Leonard Bernstein и неговата съпруга, актрисата Felicia Montealegre Cohn. Фокусът на филма не е музиката, нито създаването й, изпълнението й, преподаването й, тя по-скоро присъства като неизменния фон на тази голяма и драматична любов, устояла на не една турбуленция и продължила десетилетия. Великолепието на този филм за мен не е в историята обаче. Тя е във величествената актьорска игра, която вълнува, завладява и ни прави съпричастни, и…
-
“ТАМ”
Болни сме. Болни сме от бързане. Болни сме от пресищане. От набълбукване с несъществени неща. Болни сме от живота, който ни е яхнал с пълна сила и едвам дишаме изпод тежестта му… И ако има лек, то той е … в бавното. В съзерцанието. В бездумното. Във филми като този. В чувствителност и светоусещане като това. О, как се радвам, че все още има човеци, които създават такава красота! Някак ми дават надежда. Че не сме тотално изтрещели, озверели, изпростели и полудели. Надеждата е хубаво нещо. Особено за търсещи-красотата-души като мен, които вече постоянно и напоително са в дисонанс с времената, в които живеем. Но този филм… Ех. Душата ми…
-
“La passion de Dodin Bouffant”
“Страсти в кухнята”, както е преведен този прекрасен френски филм у нас, ми подари днес всичко, от което имам нужда напоследък: бавност, красота, изтънчена храна, удоволствие от споделянето й, деликатност и романтика, тишина и природни звуци… Това не е просто филм, а е наслада за всички сетива, ода за кулинарията и страстта към изкусното приготвяне на великолепни ястия и спокойно мога да кажа, че символизира точно това, което харесвам и уважавам във френското отношение към живота. Заснет вируозно, с удивителна светлина, филмът е почти театрален – с главна сцена – кухнята на замъка, но тя е фон за любовта, която устоява на годините и не познава възраст и условности. Първата…
-
“Дейзи Джоунс и The Six”
Последно време почти спрях да пиша за кино. Мисля, че съм в шок от изобилието на продукции, които забравям за няма и седмица, от посредствеността и липсата на оригиналност. Повече от 30 години гледам филми и ми се струва, че вече всичко ми еднаквее, (почти) нищо не може да ме грабне, залюлее, развълнува истински. Не и този филм обаче. Този филм ме завари абсолютно неподготвена за ефекта му върху мен. Нещо кликна, хвана ме за гърлото, стресе ми сърцето и напълно ме обсеби… Влюбих се в героите. Особено в него и в нея, в харизмата на техния “танц”: на наелектризиращия интензитет, драмата, болката, желанието да притъпиш и заглушиш помитащата емоция,…
-
“Ted Lasso”
И какво стана сега, уж хич не гледах комедии, камо ли да препоръчвам на блога, обаче напоследък (може би защото реалният живот вече никак не е шега работа), единственото, което мога да понеса, са по-лекинки неща и ето на. Този сериал дълго време го заобикалях, отбягвах и пренебрегвах (вероятно заради твърде фамозния мустак на главния герой и защото погрешно презюмирах, че е твърде много за спорт/футбол), но броят на получените филмови награди и фактът, че Брене Браун му е огромен фен, наклониха везните в полза на чаровния Тед Ласо. И, о, боже, дали не е брилянтен?? Първите 6 епизода погълнахме наведнъж и ако беше уикенд, сигурно и двата сезона щяха…
