Не знам дали ви се е случвало да изпитвате леко депресивно чувство след като приключите някой по-дългичък сериал, защото така сте се привързали към героите и историята, че някак не може да се примирите, че приключва? На мен – неведнъж. Но с “The Expanse” беше доста осезаемо. Може би, защото сериалът е доста различен от повечето фантастични филми, които сме гледали и продължаваме да следим през годините. Тук има дълбочина и някак притеснителна реалистичност и на моменти дори е трудно да се определи жанра – ту е екшън, ту е детективско разследване, ту е истинска драма, после става хорър, после любовна история, точно както на моменти в живота всичко е…

King Richard – великолепна, разкошна игра на Уил Смит като бащата на феноменалните Винъс и Серена Уилямс. Да имаш визия за децата ти, че ще са велики още преди да са се родили, граничи сериозно с маниакално разстройство. Но предвижданията на Ричард Уилямс се сбъдват по един бавен, устойчив и фрустриращо търпелив начин в противовес на сляпата амбиция на много родители, които осакатяват децата си, тикайки ги към върха, преди да са готови психически за това, което ги очаква там. Мисля, че ще има Оскари, освен десетките други награди. Spencer – всички сме наясно с историята, всички знаем (донякъде) какво е било. И все пак това е почти непоносима за…

Много исках първият пост за тази година да е оптимистичен, зареждащ и вдъхновяващ, затова събрах ресурсите, които напоследък са спасяващи за мен, действат ми успокояващо, размечтаващо и най-вече – носят ми надежда. Най-важното, за да посрещам сутрините с усмивка и желание за живот. Brene Brown on Netflix – по празниците се сдобихме с препълнения със съдържание канал и бая време ми отнема да намеря бисерите сред баластрата, но презентацията на Брене е истинско бижу! По-скоро stand-up комедия, отколкото нещо сериозно, това е брилянтен начин да поднесе смилаемо тежки теми като уязвимостта, срама и дискомфорта да си в светлините на прожекторите. Както съм казвала и друг път: тя е национално съкровище.…