На тези от вас, които а) някога са се влюбвали в „неподходящия“ човек, б) знаят какво е „разместване на пластовете“, в) не ги е страх от драми или от романтика препоръчвам този филм. И на всички, за които only the sky is the limit.

„Има една легенда за гръцките богове, които от скука създали човешките същества. След това, все така отегчени, сътворили любовта. И понеже вече не им било скучно, решили сами да опитат от любовта. Накрая създали смеха, за да съумеят да я понесат…“ Затрогващ, истински, за всички, които имат любовен апетит >> По романа на Чарлс Бакстър >>

Ех колко е хубаво да знам, че добрата стара романтика не е изчезнала все още, колкото и да се старае днешният свят.. Australia на Баз Лурман ме усмихна и още как! Гледала съм Никол Кидман в какви ли не роли, но тази й приляга брилянтно: надъхана чепата аристократка, чиито изискани маниери са комично недодялани в астралийския пущиняк, която еднакво добре пие в мъжки бар и върти камшика, прекосявайки пустинята с 15 хиляди глави добитък, пее безобразно фалшиво, влюбва се до полуда на края на света и открива какво е да обичаш едно магическо дете. Приказна, приказна история >> За големи непораснали деца.

Макар да не е сред филмите с номинации за Оскар, аз някакси го възприех именно така и усещането не ме подведе. Seven Pounds не блести с впечатляваща оригиналност, но е разтърсващ, тъжен и истински. Разказва бавно и мистериозно за огромната тежест на седем кратки секунди, отнели седем живота, за смазващата вина, за отговорността, избора, прошката. И най-вече за даровете, които искаш да дариш. Филмът е от режисьора на The Pursuit of Happyness – Gabriele Muccino, който е абсолютно разпознаваем сред тъжните музикални откровения на Angelo Milli. Откъс >>  P.S. Странно, че напоследък гледах 3 от номинираните за Оскар филми – The Reader, Revolutionary Road и Changeling – и трите истории,…

Най-после стигнах до тюркоазения екшън на Ридли Скот, който е на опашката още отпреди Коледа. И въпреки че през цялото време усещах напрежението, което трябваше и темата не е никак лицеприятна, не мога да кажа, че бях особено разтърсена. Останах с впечатлението, че Ридли Скот не е успял да надскочи себе си, особено от Man on Fire насам, където летвата отиде много високо. Казах си, добре, проблематиката е ясна, играта е перфектна, но с какво променя това бруталната безсмислена война на ужасяващ фанатизъм, терор и отпор с подобаващи средства… В Body of Lies поне Лионардо ди Каприо е в образа, който възприемам най-добре (пораснал, доволно брадясал и говорещ арабски), за…