Като замигат батериите ми на червено и започна да генерирам само „безсмислени“ мисли (и гремлините превземат нервозния ми мозък), пътуването става животоспасяващо и може би единственото решение, способно да ме извади буквално от коловоза. Да пътувам сама пък е особено удоволствие, защото е нещо като подарък към мен самата – тогава не говоря много, ясно чувам мислите си, подреждам се, заземявам се и политам едновременно, виждам нещата по-мащабно и отстрани, размечтавам се, не следя времето, глезя се и си доставям си радост съзнателно: в този случай например бе дълга разходка по брега, докато кецовете ми се пълнеха с пясък и взиране в хоризонта, докато морския бриз отвя всичката тиня на…

Тъъй.. нова година, като чисто бяло платно. Какво ще нарисувам на него? Кой знае? Не ми остана ред да напиша пост за отминалата 2017 (защото последните 4 дни от нея смело се впуснах в пребоядисване на ателието), но беше добра година. Наситена. С хубави и не-толкова-хубави дни. Със свършена безценна вътрешна работа, с пътешествия, с учене да казвам Не, с почти изцяло реализирани картини, с мъдрост, придобита по трудния начин, с низ от малки, но толкова прелестни моменти, със споделени „обикновени вълшебства“, както ги нарече един приятел. за всичко това – изпитвам благодарност. Ако научих нещо последните години, то е, че не мога и не искам да планирам. Мога само…

Отново пред камината. След една шеметна, възторжена, но и безкрайно уморителна седмица на изложбено откриване, срещи и разговори с хубави хора, физическа преумора от опаковане и разнасяне нагоре надолу и напред назад на картини и тонове каталози, е време за заслужено поемане на въздух. Докато се взирам в хипнотизиращите пламъци, се сещам за скорошната статия на Ани за нейните 101 благодарности за тази година и без да искам започвам наум да изброявам моите… Далеч не са сто и една, но са все хубави 🙂 Благодарна съм – за димящото кафе сутрин, което е моята медитация и вътрешна „оперативка“ сутрин – да се събудя на село и слънчевите лъчи да прозират…