-
Ваканция във Франция
Наистина не съм предполагала какво количество умора за години назад е била полепнала по мен и ми е тежала като одеало, напоено с тонове вода. Осъзнавам го по странен начин, докато отново сме във Франция, но този път сме (по френски) бавни, неамбициозни и жадни за тишина и дълбок, пълноценен сън. Идеята тази година е изследваме още от Нормандия, затова сме наели кола. Юли този път обаче е по-дъждовен и хладен от миналия и много от дните просто се отдаваме на жадувана почивка и нищо-не-правене, каквито отдавна не могат да ни се случат в града. Официалната програма включва една седмица в шатото, в което бяхме миналата година и две седмици…
-
Светъл път, Марги
Много е странно как, като започне новата година, си мислиш, че си имунизиран срещу лоши неща. Някак с всички пожелания и настройки за ново начало, не допусках, че толкова бързо Шефа ще реши да тества издържливостта ми. И тъкмо, набрала инерция, бях започнала да изпълнявам всичките си там новогодишни резолюции и щрак. Майка ми направи втори инсулт, линейка, болница. Спряло сърце. Вчера беше тук. Днес я няма. Нямаше какво да ме подготви за този момент. Дори предишните загуби на баща, свекър, две баби, свекърва, и то в гъста последователност. Смъртта напомняше твърде често за себе си последно време. Подозирам, че повечето хора на средна възраст се сблъскват с това преживяване.…
-
Разпилени мисли за непокътнатост
На много картини една се ражда със сила, драматизъм и въздействие. Какво стои зад нея? Как от десетките и стотици пози за картини, избирам точно тази? Просто е. Тя трябва да резонира в мен. Да разказва история, в която се припознавам на този етап от живота ми. И да, една картина разкрива за художника много повече, отколкото обикновено осъзнаваме. “Непокътната” не беше лека за рисуване. Напротив. Започнах я през 2018, спирах, започвах, пак спирах, връщах се към нея. За мен тя е символ е на всички неща, с които се борих през последните години и продължавам да се боря вътрешно, които в повечето дни остават невидими, неизказани, филтрирани и скрити…
-
Колко странен е животът напоследък
Колко странен е животът напоследък… Или просто е това, което е… Не знам вече. Ако 2020 беше необичайна и изненадваща, то тази беше the real s**t…Като прибавим влакчето на ужасите, наречено Криза на средната възраст, което ме подмята във всички посоки от 5-6 години, не знам вече да се смея ли, да плача ли…Знам само, че ситуацията е една напред, две назад и страховито усещане за липса на контрол, уязвимост и деморализираща бавност (ама не модерния slow living, нали)… И не че няма хубави, вдъхновяващи моменти, дни, седмици. Ама тъкмо се усмихна, уверена, че най-после съм подала главата над водата, и хайде отново потапяне и давене в тревожност, напрежение и…
-
За периодите на безтегловност
Сигурно, покрай странните времена напоследък, повечето хора са така. Знам ли. Може пък да е новото нормално. Това силно дискомфортно усещане за безтегловност и ступор, буквално спряла, все едно краката ми са в бетон до глезените, вътрешно за мен продължава вече година и половина. Ситуацията е “нямам идея къде се намирам”, въпреки че на пръв поглед нито животът е спрял, нито кой знае каква драма се е случила, просто цялото функциониране за дълго време е по-скоро оцеляване и симулиране на нормално съществуване, отколкото процъфтяване и развитие… Ако обърна поглед назад, съвпадът на няколко неща през този период допринесе за несвойственото ми смълчаване… изолациите и безумното пазене, разяждащата неизвестност, ограниченията липсата…
