Не си спомням как първо чух музиката на този филм и поисках да я имам.. а после чак след време пожелах да гледам самия филм. Rachel Portman e толкова разпознаваема – нейната музика притежава особен драматизъм (затова и ми е в листата Art, която понякога слушам, докато рисувам)… Някак знаех, че няма да се разочаровам, както често се случва напоследък… Всъщност отдавна филм не беше ме докосвал така. Всред няколкото „оскарски ленти“ тези дни – The iron Lady, The Descendants, Anonymous, Tinker Tailor Soldier Spy, J.Edgar… Never let me go ме разтърси както филмите от едно друго време можеха – с чудовищна история, разказана не с ефекти и жестокост, а…

Не знам какво им става на пичовете в холивуд напоследък, но като че ли усещам едно обезпокоително задъхване за изразни средства – или всичко се прави 3D, та ако може да ти нахлуят директно и буквално в мозъка и под лъжичката, или пък идеите са странно и летаргично представени, дето се вика – в медитация ли, в хипноза ли да ги гледаш… Някак си преди години не ми се налагаше да чета дълги обяснителни ревюта след като гледам някой филм, за да разбера „какво аджеба е искал да каже авторът“.. в рамките на една седмица това ми се случва с два филма (The Tree of Life на Терънс Малик и…

Не знам дали, защото в последно време няма силни и впечатляващи продукции или понеже ходенето на кино става все по-рядко явление (ех това домашно кино), но нещо филмовите ми ревюта никакви ги няма. Ето повод да се поправя: На моменти твърде зловещ, мрачен и мъчителен, Черният лебед успява да прикове вниманието и да провокира към размисъл (може би именно заради злокобно-психарския подход) и то в няколко посоки: за цената на “върха” и болезнения стремеж към тъй измамното съвършенство… за страстта (или липсата й), която влагаме в нещата, които най-много искаме… за тайната страна, която всеки от нас крие в себе си… за тежестта на чуждите амбиции и посоката, в която…

Жегата в градски условия упорито предразполага към спуснати завеси, климатик и много кино. Сред августовските кино омайници се откроиха три фаворита – два романтични филма и един епичен сериал: 1. Water for Elephants – създаден по романа на Sara Gruen, филмът е романтика в чист приказен вид, приятно ми напомни Тим Бъртън и неговия незабравим Big Fish. 2. Love & other Drugs – в началото се заблудих, че това е поредната сладникава „романтична комедия“, но всъщност бях изненадана как добре са завоалирали сериозната тема, гарнирана с остроумен диалог и чувство за хумор. Ан Хатауей отдавна ми е любимка, а тук се справя повече от прекрасно! 3. Game of Thrones –…

Малко тъжно установявам напоследък, че в последните ми десетина поста няма нито един за кино. По ред причини все по-рядко ходим на кино и все по-трудно става някой филм да ме разтърси здравата, за да поискам да споделя емоцията.. Ако продължава така, май ще се наложи да си прекръстя блога :о) ето какво привлече вниманието ми през последния месец: The King’s Speech – напълно заслужен Оскар за Колин Фърт, който просто е пренесъл силната си, сериозна и запомняща се игра от A Single Man. Уникално партниране с Джефри Ръш, а сцените с арт стената, където се провеждат уроците, са истинско произведение на изкуството. Fair Game – тук мога да коментирам само…