Събличам умората на тежката седмица като втора кожа, полепнала по сетивата ми. Петък вечер е. Предесенно-спокойна. Нещо дребно, на пръв поглед, но хубаво и топло, ме изтръгва от безумието на последните дни и осъзнавам колко съм се отдалечила от себе си, докато играя отчаяна игра на гоненица с времето. Имам запалка. Мога да запаля цигара. А вместо това, мога да запаля свещи и да осветя пътя пред себе си. Да повярвам отново в магията, която светът така напира да ми отнеме. Мога и да се стопля с нея. Стига да поискам. колко е рано, колко е тъмно. Късите дни ме ужасяват. Носят полъх на студ. И на невъзможността да рисувам,…

Светът сега е смален до един хамак и се побира между кориците на книгата ми. Лежа в безметежност, каквато бях забравила че съществува. Тотално изгубена за външния свят, с часове изследвам приключенията на Хана – прототипа на Хелена Рубинщайн – в едноименния роман на Сюлицър. Поглъщам страниците с алчността, с която пресушавах стотиците книги докато растях. Уви, това вече е лукс. Намирам се в едно село. От една страна цари пълно спокойствие. От друга страна – гъмжи от скрит живот. Всякакви гадинки пълзят, летят, плетат и каквото им хрумне още – на няколко пъти се улавям да правя резки, плашещи, неадекватни движения в стил марш-оттука-къш-ти-пък-откъде-се-взе, придружени на моменти с непривични…