-
Февруарски микс
Вали първият сняг от месеци, а аз поглъщам с поглед първото нарисувано от мен пастелно звездно небе. Тези дни съм усмихната отвътре и плувам в енергия, която оцветява аурата в най-яркото червено. Обратно на това нося меки, земни цветове – цялата гама от бежаво до кафяво, зелено, капучино. Зачитам Захир за втори път и с наслада установявам, че начинът, по който Коелю напевно излива душата си, ми въздейства дълбоко и питателно, дори откривам нови мисли, заради които безмилостно подгъвам ъгълчетата на страниците. Парфюмът – филмът – се оказва доста слаб, на фона на книгата, въпреки очевидното старание на създателите му. Просто има моменти, когато думите все пак са по-силни и въздействащи от визията.…
-
„Последният еднорог“
Сдобих се с Последния еднорог в една студена и ветровита зимна вечер и щедро обещах, че ще понапиша отзиви след като я прочета. Казват, че вълшебството само те намира, когато много много имаш нужда от него или стискаш очи и го търсиш упорито :о)… В дни, в които не се усмихвам и се чувствам изтерзана, некрасива и обезверена, срещите с еднорози са животоспасяващи. Последвах я в приключенията, на един дъх попих тропота, съмненията и крехката й сила, и смелостта да търсиш себе си, дори, когато си на път да забравиш кой си…Така омагьосана останах преди време от Приказка без край и Момо.. И въпреки че цялата е прекрасна, сърцето ми докосна следното: „Невинаги сме зърнатото…
-
Вълшебните звуци на Keiko
Все по-трудно намирам музика, която да привлече вниманието ми до степен, в която да преровя света за всички албуми на даден изпълнител.. Търся отчаяно нови звуци, защото слухът ми отказва да възприема слушаните до безкрай изпълнения като въздействаща емоция – те отдавна са се превърнали в мъглява, дори дразнеща част от фоновия шум. Няма случайни неща – попаднах на Keiko Matsui, докато слушах поредната станция в Last.fm. Подобен стил бях слушала преди векове, когато притежавах всички касетки на Ричард Клайдерман, но все пак е различно. Ще се въздържа от описание на музиката, защото каквато и възторженост да вложа, става само с чуване. Възхитена съм и от простичкия факт, че кориците на албумите й са близки до моите…
-
„Вечеря за тъпаци“
„Всеки от нас в определен момент е кретен, дебил, тъпак или луд. С други думи, нормалният човек е този, който в разумно съотношение съдържа в себе си всички тези съставки, тези чисти типове. Кретенът изобщо не говори, лигави се, получава гърчове. Залепя си сладоледа на челото, защото не си улучва устата, никакви координирани движения. Влиза във въртяща се врата срещу движението. Дебилът е по-сложно нещо. Той е социално поведение. Дебилът е много търсен, особено в светските среди. Притеснява всички, но после дава храна за разговори. В положителната си форма става дипломат. Говори извън чашата, когато гафът е направен от други, успява да измести темата. Той е от видовете, които са на път…
-
Здравей, аз съм твоята леля
Една мъничка душичка, една прекрасна фея се появи на белия свят днес – моята красива племенничка Мирела. Цели 3,380кг/50см! Не че беше толкова нетърпелива да се роди, колкото бяха възрастните наоколо през последните дни, включително и аз, която само дето не звънях на брат ми през половин час с прословутата фраза на магарето от Шрек 2 „are we there yet? are we there yet?“*, която е трудно да се обясни на негледалите филма. Ама така са те, лелите. По информация от достоверни източници, малката сладурка прави сериозни опити да се усмихва, което ще рече, че ще е от „на’ште“ ;о) Мирелче, сънувай първите си чудни сънища, а леля ти явно ще трябва…
