-
Да си Дон Жуан е самотно занимание
Историите за Дон Жуан са като тези за Христос – има ги много и всичките са различни. Някои, изглеждащи достоверни, други съвсем поукрасени, но със сигурност добре вплетени в контекста на конкретното послание. Повечето са пародии с романтичен привкус (прекрасно изиграни от Джони Деп примерно), тук обаче хуморът е малко, вкаран като че ли само, за да не натежи тънката тъжна линия, съпътстваща целия спектакъл. Поне за мен историята беше по-скоро тъжна, отколкото смешна. Просто Дон Жуан на Морфов е студен циник, безнадежден развратник и епикурейска свиня, който мрази нравоученията и по-скоро би се самоубил, отколкото да отдаде сърцето си на една единствена жена. Затова е и самотник, обречен от буйство…
-
Умира бавно този, който не пътува
„Умира бавно този… който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си. Умира бавно този… който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие. Умира бавно този… който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този… който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този… който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една…
-
„Дяволът носи Прада“
Има огромна разлика между това, да носиш дрехите си с удоволствие и да го излъчваш, и да се обличаш по определен начин, само защото някой ще те гледа.На тази мисъл (и на някои други, разбира се) ме навежда „Дяволът носи Прада“. Абстрахирам се от лъскавината, трескавостта, която лъха от всеки момент (който е работил под напрежение знае добре защо му потропва под лъжичката) и от „моделите“, които определят тъй наречените трендове, и на които простосмъртните са длъжни да се кланят. Това, което грабва вниманието ми още от трейлъра, е изумителното (за кой ли път) присъствие на Мерил Стрийп. По дяволите, не искам да съм Анджелина Джоли, искам да съм Мерил…
-
Някои неща, магическите неща… – част II
„Художникът” Уилям Уортън Днес прибрах някои от картините ми, рисувани преди две години от една от галериите. Предстои ми да си взема и другите и да им търся ново място. Не знам откъде произтича тази необходимост да се „събера” и преподредя отново, но се чувствам добре. Избърсвам неизбежната прах, поглеждам ги.. и виждам огромна разлика с тези, които готвя за изложбата.. Странно е, сякаш не съм ги рисувала аз, а някой друг. Някога, преди много време. Изпитвам мигновено, заливащо желание да ги извадя от рамките и да рисувам отгоре. Не се питам има ли смисъл, погледът ми е толкова друг, че импулсът ме удря челно и трескаво – бързо, да…
-
„Афродита – Приказки, рецепти и други афродизиаци“
Исабел Алиенде вероятно е най-известна с „Къщата на духовете“. четох книгата преди години, след като бях гледала филма – изключително разтърсващ и силен като актьорски състав. Сравнена с него, книгата е доста различна като тон – още тогава усетих леко ироничния, почти трагикомичен начин да пресъздадеш драматизма на една история, който е характерен и за други южноамерикански автори (както се убедих впоследствие). Макар да не съм попила всичко, което се нарои от Исабел Алиенде напоследък, очевидно е, че Афродита – Приказки, рецепти и други афродизиаци, е по-различна от останалите, дори само, защото е твърде забавна и написана почти (изцяло) за собствено удоволствие. Както ни уверяват на гърба на книгата, тя е коктейл от кулинарни рецепти, съвети за пробуждане на…
