Днес, докато изчитам поизостанали нюзлетъри на арт тема, попадам на един от преди 2 години, в който художничка пита, дали ако покани клиенти и ценители на „50 % разпродажба“ в ателието й, досегашните й клиенти няма да се почувстват (по жаргонно казано) прецакани. Кратък, затова пък категоричен отговор от Robert Genn: „В професионалните среди единственият клиент, на който продавате на половин цена, е майка ви. Останалите купуват на или близо до обявените цени. Това е едно от нещата, които ви прави професионалист и привлича дилърите да се връщат за още… Художниците понякога трудно осъзнават, че не всички картини могат да бъдат продадени, нито пък това е необходимо.“ Криза, некриза, обезценяването…

Напук на лудите времена, в които живеем, все повече хора около мен решават да „скъсат синджира“, както биха се изразили мнозина, и да работят за себе си. Като всяко друго важно решение в живота, и това винаги е съпроводено с вътрешни диалози и глождещи въпроси, които те провокират всеки ден да отстояваш „правилността“ на въпросното решение. И то не пред останалия свят, а пред себе си. Предполагам този вътрешен тормоз го изживяват повечето хора със свободни професии в една или друга степен. Затова и споделям за тези от вас, които имат някакви терзания относно самостоятелния професионален живот, две интересни публикации: Daniel Sroka: Surviving as an artist in a bad economy >>…