“Силвия”
Понякога се чудя защо продължавам да се ровя из дебрите на тъмната творческа душа и да гледам такива филми – депресивни, тежки, откровено драматични. Може би защото непрестанно търся потвърждение на собственото ми твърдение, че творците подсъзнателно привличат драмата в живота си, за да извличат муза от нея по един дивашки саморазрушителен начин – в лапите на зверски силни преживявания.. Може би. А може би защото знам, че в тези филми, които грижливо отбягваме, защото собственото ми ежедневие е достатъчно некрасиво, актьорите правят върхови роли.. Гуинет Полтроу прави най-добрата си роля досега – мрачна, твърде сериозна и трудно смилаема, точната дума за героинята й е self-distructive. Кой знае защо със самоубийствената си склонност и чувството на обреченост ми напомни Вирджиния Улф в Часовете.. Даниъл Крейг (преди да стане Джеймс Бонд) партнира достойно, на моменти дори е доминиращ със силно-мъжкарското си излъчване, неотразим в кадрите на бясно като скорост рецитиране.
Съчетано с музиката на Gabriel Yared. Просто не намерих уважителна причина да пренебрегна Sylvia.
5 Comments
ira
Eдин скорошен разговор с Деси и твоите “депресивни, тежки, откровено драматични” състояния за търсене на муза ме кара да извикам – стига! Защо веднъж не допуснете, че всичко може да излезе отвътре навън с лекотата, с която се е появило там; просто като изпуснат балон; с усмивка и желание за полет. Мисля си, че тогава всички ще го видят….кой не вдига усмихнат поглед към летящ балон, хвърчило, мечта….Напоследък все по-често си задавам въпроса защо всеки, който иска да му се обърне внимание започва да експлоатира драмата…Забавлявайте се бе, хора и не се изненадвайте, че другите го забелязват и започват да се забавляват с вас….още повече, че сте професионалисти. Гледай “Пей с мен” от снощи и ще разбереш какво имам предвид. Сигурно ще се разплачеш, но аз все пак бих искала да се поусмихнеш – можеш го, разреши си го най-сетне докрай! Обичам те!
Ally
ами аз искрено се забавлявам – най-вече когато успея да те провокирам за повече от един ред! :о))
и за да продължа с провокациите – замисляла ли си се ти самата, кога пишеш? кога вадиш тефтера и го пълниш с емоции? сигурна съм, че е (предимно) в моменти на дива радост или когато ти се реве по купища причини.. ей за това иде реч – че крайните емоции те push-ват (сори за глагола, но е точен) да твориш… не че искам да е така нон стоп.. но го разбирам като състояние.
иначе, и аз те обичам (вещица първи ранг)!!
dennis
не знам за другите изкуства, но съм убеден, че болката, драмата и страданието “пишат” невероятна поезия.
благодаря за анонса, Ally – ще го гледам непременно!
ира
Гледах го…и поттвърждавам горният си изблик. И защото писах докато гледах… повече от един ред..ето ти го:
“До 9-годишната си възраст бях много щастлива, защото винаги бях едно цяло…после почина баща ми”…и…..поисках да се скрия…..поисках да умра…..влюбих се…. и тогава поисках да разделя щастието от нещастието; усмивката от сълзите; нестихващата емоция от болката; него от…света! А как да го отделя от себе си? Това цяло е ненарушимо! Защото е просто любов?…
“Падах дълго. Луната нищо не видя!
А отговорът на дърветата
е тъмнина…
…тъмнина и тишина….” Снегът отразява синьото на уличната лампа, а моята душа е без сянка и без цвят…ако нещо можеше да я отрази, какъв ли цвят ще е?…
“Какъв вкус има кожата ми? Солен ли?
Не! Човешки…” /Из “Кожа и небе”/
“Ние не сме двама души, ние сме две половинки на едно цяло..”…., което е нашият доброволен затвор…хубаво ли ни е? Май не..не знам…Къде минава границата между омърсеното тяло и омърсената душа? А между доверието и предателството? От какво имаме нужда всъщност? От цялото си АЗ – без “мое” и “ние”!!! Првокира ме, а аз харесвам провокациите и състоянието си на провокираност…
acrista
всяко твое завръщане
мъничък празник е.
две половини не сме.
а едно цяло.
това пък провокира ти, с твоите “повече от един ред”!
верно си вещица :о)))