За зрялата женственост – с любов и милост

Нека започна с това: никоя жена не трябва да се срамува от истинската си възраст. 

Нито от решенията, които взима за себе си, когато знае, че са правилните за нея, дори да са непопулярни в очите на околните.

Това лято ставам на 50. Голяма работа. Или изобщо. Но е повод най-после да поразсъждавам над някои теми, с които започнах да се сблъсквам напоследък.

Табута и срам на средната възраст

Едно време, когато хората едва са доживявали до 50, то, да, на тези години си бил антика. В днешните реалности, на 50 животът тепърва започва. Защо тогава ние, жените, все още се сблъскваме с куп възрастови клишета и сме така ужасени от съзряването и остаряването?

Истината е, че не знаем дори как да говорим за тези неща. Не знаем как да говорим за промените в женското тяло през този период, не знаем как да говорим за пери-менопаузата, за менопаузата, изпитваме страх и срам около тези теми.

Вероятно, защото жените от всички поколения назад, включително майка ми и баба ми, не са знаели и не са били научени, и не са успели да ни научат. А за обществото това са неща, които се случват някъде там скрито, на някакви други хора и в никой случай не се обсъждат на всеослушание.

Не трябва да забравяме и безкрайната жестокост на холивудската обсесия с “вечната младост”, дала карт бланш на козметичната индустрия ежедневно да ни облъчва с посланието, че не сме достатъчно добри, че трябва все нещо да коригираме, добавяме, махаме, за да скрием истинската си възраст, че трябва да се подлагаме на всякакви процедури, операции, мазила и продуктища, за да “изглеждаме по-млади и по-секси”.

“Жена за възраст не се пита”. Каква нелепост! Защо? Ще вземе да се засрами? От какво? От самия живот, запечатан на лицето й? Или от проекцията на питащия?

Или какво да кажем за “Ама те хич не ти личат” – това любимо заучено пасивно-агресивно покровителствено изявление, което би трябвало да звучи като комплимент, но всъщност на мен ми звучи като “няма от какво да се притесняваш още поне 10 години, стига да не казваш истинската си възраст” :). 

Ох, имаме толкова клишета да разбиваме. Да преодоляваме собствените си комплекси по отношение на съзряването. Въпреки че сме футуристичната 2025, някак ми се струва, че още гледаме на 50-те си години с очите на пра-бабите си.

Естествено красиви

След пандемията имах дързостта след 30 години червенокосие да оставя естествената си кестенява (и леко посребряла) коса да види отново бял свят. Сигурно нямаше и да ми хрумне, ако не бях направила жестока кожна алергия и това ме накара да се замисля за спиране на боята. 

На всички около мен, (освен на съпруга ми, който ме подкрепи на 100%, добре съм избрала) идеята им се стори ужасяваща, авангардна и почти непристойна 🙂

Повечето неадекватни реакции очаквано бяха проекции, опасения, че ще изглеждам “стара” (о, ноус!), немърлива и мързелива (толкова ли не можеш да седнеш за една боя)…

Разбирам всички тези опасения по-добре от всеки друг. През преходния период от една година и на мен ми минаваха всичките през главата. Но устоях и отстоявам решението си, защото предпочитам да съм здрава и да се чувствам добре в собствената си кожа (коса), отколкото да обслужвам суетата на света.

Слава богу пътуваме доста често и колкото по-на запад пребиваваме, толкова повече виждам, че това дори не е казус – тук жените 50+ масово оставят естествената си коса и с това комуникират зрялост, увереност, красотата на този сезон, и аз безкрайно много уважавам лекотата и достойнството, с които го правят.

В търсене на добрите примери

Леля съм на три прекрасни племеннички – и с големите вече говорим за това, колко е важно да обичат себе си каквито са. Че не е толкова страшно да са извън мейнстрийма, че имат свободата да избират сами за себе си, да отстояват тези свои избори и да се чувстват комфортно с тях.

Опитвам се да съм пример за нестандартни избори, които не са просто ексцентричност или понеже “не ме слуша главата”, а защото дори да не се харесвам толкова с определена визия, то се обичам достатъчно, за да преценя кое е добро за мен и кое не.

Според мен в света, в който живеем, е изключително важно да казваме на момичетата, че са красиви каквито са, и не е нужно да слагат мигли, нокти, вежди, и … други неща, за да станат какво…? По-заслужаващи любов?

Нужно е просто да им показваме какво означава да обичаш себе си, да си милостив към себе си, да поставяш граници, да приемаш различното с толерантност и разбиране.
Да говорим с тях по трудни теми, да им обясняваме отрано какви са различните периоди, през които минава всяка жена, за да могат по пътя да вземат адекватни решения за себе си.

Лично аз започнах да откривам добрите примери почти навсякъде, когато тези теми излязоха на дневен ред.

Лиз Гилбърт безспорно е такъв – последните години тя прегърна своето Аз, независимо от това, как я виждат (и съдят) околните и аз безкрайно уважавам нейната смелост и автентичност. Именно от нея дойде израза “с милост към себе си”, който употребявам ежедневно и който наистина промени тона на унищожителния вътрешен критик, който живее във всеки от нас.

Анди Макдауъл е другият прекрасен пример – тя остави естествената си посребрена коса, нещо нечувано за Холивуд, и това интервю е безкрайно окуражаващо, валидиращо, че и забавно, за всички жени, навлизащи в зрелия си сезон.

Внимавай в кого се “оглеждаш”

Съзряването и остаряването са най-естествените процеси в природата – никое дърво не остава цял живот фиданка :))) Затова пък всяка бръчица и всяко бяло косъмче имат своята история – на смях, на травми, на плач, на тъга, на щастие, на Живот, живян пълноценно.  

И все пак това е един твърде деликатен и уязвим период за нас, жените, в който усещаме всички неминуеми промени: физически, емоционални, ментални. Понякога качваме килограми, понякога губим увереност, чувстваме се като на плаващи пясъци, усещаме загубата на идентичност, имаме нужда да преоткрием себе си, да започнем отначало.

И е съвсем нормално да искаме да споделим, да търсим подкрепа и разбиране. Ако обаче отсреща намираме само осъдителност, неразбиране и етикетиране, сякаш се оглеждаме в “криво огледало”, това не са правилните хора за нас.

Критично е да намерим този миниатюрен, но надежден приятелски кръг, който заслужава доверието и уязвимостта ни. С който заедно да сме сме си опора, и в тежки, и в смешни моменти, да сме толерантни към промените и предизвикателствата на втората половина от живота. Благословена съм да го имам.

Преимуществата на възрастта

Ако харесвам нещо в напредването на годините, то е, че понеже осъзнавам колко ценно е времето на тази земя, bullshit филтърът става все по-ситен и не съм склонна току-така да приема:

• загуба на време и енергия за несъществени неща,
• или такива, върху които нямам контрол,
• хора, с които нямам желание да общувам, 
• вещи, от които нямам нужда, 
• начин на живот, който не ми харесва.

Какво ще кажат хората (пресата, с която съм захранена от малка) става все по-маловажно, това си е тяхна работа, аз си гледам моята и е важно да съм вярна на себе си.
По-лесно е да се каже, разбира се, отколкото да се приложи на практика, но колкото повече го практикувам, толкова повече се наслаждавам на усещането за лекота и автентичност.

Най-същественият плюс на възрастта за мен е, че си давам разрешение да поставям себе си на първо място и да правя само това, което истински искам. И че се чувствам все по-освободена от необходимостта да се доказвам, обяснявам, огъвам и угаждам.

„You are approuching the best years of your life.“:

В заключение, не е въпросът в това да съм вечно красива (?!), а да съм здрава и обичаща себе си, смела в изборите си, любопитна към света, активна, усмихната, откриваща нови предизвикателства, милостива към несъвършенствата си, търсеща приключения, създаваща красота, уверена в способностите си, приемаща ограниченията си, благодарна за всеки ден под слънцето.

Ако съм всичко това, дали има значение (и за кого) на колко години съм?

P.S. Оставям ви линк към моя Pinterest board „Grey is beautiful” – започнах го през преходния ми период от copper към mushroom blond коса, като източник на вдъхновение и подкрепа. Истински празник на зрялата женственост е. Enjoy!