Артистично прегаряне

Последната ми изложба очаквано беше огромен връх в професионалния ми път. Отне ми толкова много време, енергия, търпение и усилия да я осъществя, че ме остави като празна черупка за месеци наред.

Дали това е артистичен бърнаут? О, да. Дали искам вече да се “пенсионирам”? Също да.

Как да го обясня на света? Не бих могла. Светът, който се перчи, че е все по-зает, бълва, плещи, бръщолеви, изисква, коментира, плъзга се по повърхността на една все по-измислена реалност. 

Този свят със сигурност не би разбрал, ако му кажа, че да, правя това, което обичам, но ми е нужна сериозна почивка и дистанция от креативния и продажбен процес, защото съм ужасно, ужасно изтощена… 

А и сега съм на етап в живота си, когато искам да поставя на първо място себе си и здравето си – физическо и ментално, а не следващата картина или следващия голям проект.

Артистичен бърнаут… Дам… Бях на ръба много дълго време, мислех си, че е по-скоро изтощение и отвращение от социалните мрежи и от постоянния напън за реализацията на картините, но нещата са далеч по-дълбоки. 

Да изисквам от себе си непрекъснато надграждане като творец с убийствените темпове на света, в който живеем, е смазваща преса. Това е хамстерско колело от нова величина, защото експлоатира способността да създаваш и я превръща във фабрика за съдържание със съмнителна стойност.

А и колко креативност мога да изцедя от себе си, преди да започна да правя посредствени неща, просто, за да бълвам съдържание и да “не ме забравят алгоритмите”? 

Междувременно се „лекувам“ с пътуване и откъсване от средата. Безспорно помага… Зареждане е, разсейване е, обогатяване е.  

Дори е интересно как, когато сме на път и в “другата реалност” (извън БГ), усещам едно дискомфортно изместване на идентичността – сякаш през това време преставам да съм художник и трябва отново да открия коя съм…

Факт е, че това занимание ми носи безкрайно удовлетворение и радост вече повече от двайсет години и съм безкрайно благодарна за прекрасните ми клиенти, стотиците картини и осъществени проекти.

Но явно сега е период на промяна, трансформация и преход и съм заседнала между двете неща… Нито съм готова да се “пенсионирам”, нито съм изцяло готова да скоча в следващия период. 

Представям си, че съм застанала между две врати и тази зад мен не съм затворила докрай, а тази пред мен не мога да отворя, докато не затворя първата. Мъчителна работа.

Пред мен стои и още един казус – вече наистина не виждам смисъл в никоя мрежа за споделяне. След 20 години безумно много ресурси, вложени в FB, LI, Insta, YouTube, ще бъде ли достатъчно да се върна единствено към блога и сайта ми?

Точно обратното на посоката, в която светът се е втурнал.

И още не знам изцяло моята посока оттук нататък, но със сигурност знам нещата, които вече НЕ искам да правя и НЕ искам да съм:

• поредният художник, който показва процеса си
• поредното съдържание онлайн, опитващо се да привлича бройки последователи
• поредното съдържание онлайн, което се изражда в клик бейтс
• да правя вертикални видеа (бляк)
• да показвам живота си на ежедневна база и да монетизирам от това
• да използвам AI за създаване на съдържание

Категорично осъзнавам, че ако искам да продължа с всичко това, имам нужда просто да споделям искрено какво ме вълнува (в картини или статии), без да имам очаквания – да си разреша да не филтрирам твърде много нещата и с това да бъда възможно най-много себе си. 

Идеалната ситуация оттук нататък е: творя за себе си, с ръцете и душата си, игнорирайки доколкото мога (изцяло, би било супер) бръщолевенето на света и споделянето е без нужда от ръкопляскане. 

Това би премахнало отвращението ми към социални мрежи и съпротивата ми към робуване на алгоритми, харесвания, валидация – правя само каквото искам, по начин, по който ми харесва, вярна на себе си, останалото ми е безкрайно безинтересно. 

Струва ми се, че това е Единственият начин да продължа да бъда Out there.

P.S. Всъщност колега артист е споделил всички мисли, които ме спохождат, че и повече в това видео: