Нямаше как да не харесам този филм, автобиографичен или не… Алмодовар е изумителен и колоритен разказвач на истории, а тази е толкова интимна, спокойна и меланхолична, че потъваш в нея и я попиваш с всички сетива.. … Картините, внимателно подбраните детайли, изобилието от цветове, носталгичните спомени.. И най-вече началната сцена с перящите на реката жени.. тя събира всичко, обгръща го и го превръща в това, което е…По един неуловим начин ми напомни за „Фрида“… … Една нишка, която особено ме докосна: в повечето случаи възприемаме хората на изкуството само от червения килим, от интервютата, в светлините на прожекторите. Зад всичко това обаче стои „живият живот“ – минало, драма, болка, преживявания,…

Отдавна чаках добра драма с любовен елемент и така се радвам, че тази не ме разочарова, нито като игра и убедителност, нито като подход и достоверност, нито като край. Нямаше нищо излишно, нищо лигаво, дори клишето на любовния триъгълник беше умело вплетено в необичайните обстоятелства на следвоенната обстановка.Е, не е нужно да казвам, че и слаб да се беше оказал филмът, Александър Скарсгаард е сам по себе си причина да се залепя за екрана, безобразно привлекателен е този шведски полубог, дори, когато говори на немски… Но да не се отплесвам 🙂 „The Aftermath“ е по едноименния роман на Rhidian Brook, издаден и у нас и с прекрасната музика на Martin…

Нарочно отделих този филм от февруарския микс. Не само, защото е европейска продукция, но и защото ме развълнува с необикновена сила. Признавам, че не знаех почти нищо за Астрид Линдгрен, въпреки че съм израснала с Пипи и Братята с лъвски сърца, Карлсон, Роня и Емил от Льонеберя. След като изгледах филма, някак получих плътен контекст защо някои неща са такива, каквито са, в любимите детски книжки… Младата Астрид (както е оригиналното заглавие на филма, Unga Astrid) е бликала от енергия, светлина и живот, но е имала „късмета“ да се роди в малко шведско градче, сред тясно скованите от религиозните правила нрави, недопускащи фриволност, спонтанност и равенство. А естествените бунтари като…

Тежък за гледане, но при всички случаи a must. За пристрастяването като една всепоглъщаща и унищожителна черна дупка, за борбата, която е непосилна, грозна и нечовешка, за срама, гнева и отчаянието, за границите, търпението и безкрайно разтегливата материя, наречена обич..И изобщо, за целия ад на зависимостта…Толкова се радвам, че Стив Карел не застина в клишето на комичните роли, а разгръща таланта си в драмата. А за Тимъти Шаламе какво мога да кажа, освен – толкова е даровито това момче и толкова смислено и зряло звучи по интервютата, че нямам търпение да видя следващите му проекти. По истинската история и книгите на Дейвид и Ник Шеф.