-
„Black Swan“
Не знам дали, защото в последно време няма силни и впечатляващи продукции или понеже ходенето на кино става все по-рядко явление (ех това домашно кино), но нещо филмовите ми ревюта никакви ги няма. Ето повод да се поправя: На моменти твърде зловещ, мрачен и мъчителен, Черният лебед успява да прикове вниманието и да провокира към размисъл (може би именно заради злокобно-психарския подход) и то в няколко посоки: за цената на “върха” и болезнения стремеж към тъй измамното съвършенство… за страстта (или липсата й), която влагаме в нещата, които най-много искаме… за тайната страна, която всеки от нас крие в себе си… за тежестта на чуждите амбиции и посоката, в която…
-
„Речта на краля“
Малко тъжно установявам напоследък, че в последните ми десетина поста няма нито един за кино. По ред причини все по-рядко ходим на кино и все по-трудно става някой филм да ме разтърси здравата, за да поискам да споделя емоцията.. Ако продължава така, май ще се наложи да си прекръстя блога :о) ето какво привлече вниманието ми през последния месец: The King’s Speech – напълно заслужен Оскар за Колин Фърт, който просто е пренесъл силната си, сериозна и запомняща се игра от A Single Man. Уникално партниране с Джефри Ръш, а сцените с арт стената, където се провеждат уроците, са истинско произведение на изкуството. Fair Game – тук мога да коментирам само…
-
„Inception“
Понякога, в най-неуловимия миг преди разбуждането и съня, ме залива вълна от зловеща несигурност – всъщност сън ли беше това или реалност? Когато сънят е бил красив, ярък, наситен, с отчетливо усещане за реално преживяване, се изгубвам между понятия и възприятия за разликата между тези две „реалности“. Иска ми се дори да поостана в онази – другата действителност – в която съм творец и мога всичко (да плувам като делфин или да летя, асансьорите да нямат последен етаж, да бягам на забавен кадър или да слизам по стълби без стъпала), но внезапно „истинската“ реалност избликва с рязък телефонен звън и се настанява господарски в ума ти, склонявайки те да забравиш…
-
„(Не)заменимите“
„Rambo, you are not expendable!*“, казва единствената жена в Рамбо II, която набързо умира в пукотевицата всред виетнамската джунгла… Някак сигурна съм, че идеята за The Expendables, събрал най-легендарните имена от екшън бранша, се е зародила именно от тази реплика (макар че това са само догадките на един отдавнашен фен). Драго ми стана на сърцето, че Сталоун е направил филма да изглежда наистина „old school“, както се казва „класика в жанра“: корави типове, (но с чувство за хумор), къде поодъртели, къде ходещи на терапия, но с впечатляващи умения и с амониции, които буквално отвяват пейзажа, намират своя кауза в борбата със злото, развъртяват се и за 20 минути взривяват ситуацията…
-
Georgia O’Keeffe
Имената на известните жени – художнички все още се броят на пръсти. TV версията за Джорджа О’Кийф е още една перла сред любимите филми за тях – разказва за живота й от съдбоносния момент, в който среща съпруга си – фотографът Алфред Щиглиц и това е начало на период на израстване, драматизъм и мъчително намиране на себе си. Филмът е заснет като произведение на изкуството – всеки кадър е картина, и с това, а може би и с крайните, бурни и разрушителни отношения, ми напомни за Фрида като усещане. Музиката на Jeff Beal е прекрасен фон, а Джоан Алън и Джеръми Айрънс са блестящ избор за главните роли. Georgia O’Keeffe Museum >>…
