Не знам откъде идва изконното желание на хората да броят дните и да ги рамкират в месеци и години. Може би е просто доброволно отказване от вечността, някак по-лесно е да знаеш, че едно свършва, за да даде началото на нещо ново… Последният ден на тази година.. Един прекрасен, прекрасен филм (Meet Joe Black), изгледан пред топлината на камината и уютно намигащите огънчета на свещите, ми даде приятното и спокойно настроение, примесено с щипка меланхолия, за да обърна поглед назад. «Трудно е да се откъснеш, нали? Това е животът, какво друго да ти кажа…» Поредната one hell of a year. Поредното доказателство, че мога много, че с човека до мен,…

Дни като този минават в някаква мъгла, сън, в безсъзнание. Снишила съм се колкото е възможно, в опит да прекося часовете с минимално съпротивление. Мозъкът ми отказва да реагира адекватно от известно време насам и подозирам, че днес достигам кулминацията на дезориентираност. Умората е като тежки ботуши в кал до колене – нечовешки усилия за най-елементарните движения. Лепкава. Без шанс да я отърсиш. Обезсилена съм. Обезусмихната. Стъпка. Дишай. Стъпка. Издишай. Оборотите са чудовищни. Креативността – избутана някъде в прашасал (за жалост не от пастелен пигмент) ъгъл. Интересните неща са в save-for-later графата. По-късно. Кога ли? Всред цялата дивотия на дисциплината прескачане на препятствия със стрелки, забравям нещо много важно: че…

Дълго чакан, дъждът тихо шепти в скута на все още зелената трева и току отронва налети със сок ябълки на алеята. Под навъсеното небе, на жицата, лястовички са накацали плътно една до друга – мокри глупачета – може би това е техният начин да се порадват на прохладата.. Любимият орех е свел клони почти до земята, натежал от светлозелените боздуганчета. Късните рози цъфтят с надиплени, перфектни цветове, които при най-лекото докосване, разпръскват наситен сладък парфюм. Вътре, в къщата, ухае на свещи с аромат на амбра, примесен с леките нотки на ванилия и бърбън. Вечер, под звуците на стотици щурчета, почти пълната луна се появява над хълма, като житена питка, готова…

Сигурно съм станала привърженик на особен вид екстремности, щом доскоро се задържах по 4-5 години на една работа, а сега, за последните 4 месеца я сменям за втори път. От друга страна, онзи ден видях на една тениска следния надпис: оne life. live it. Толкова ми хареса, че малко остана да я сваля от гърба на човечеца.. Интуицията ми работи безпогрешно (както винаги), защо трябва да губя още месеци, за да се убеждавам в правилността й? Хубавото в случая е именно бързината, с която вземам решенията. Хич не знам накъде ме водят. Ама какво от това? Не мисля да се примирявам с неща, които намирам за безсмислени, а ми отнемат енергия.…