Вали първият сняг от месеци, а аз поглъщам с поглед първото нарисувано от мен пастелно звездно небе. Тези дни съм усмихната отвътре и плувам в енергия, която оцветява аурата в най-яркото червено. Обратно на това нося меки, земни цветове – цялата гама от бежаво до кафяво, зелено, капучино. Зачитам Захир за втори път и с наслада установявам, че начинът, по който Коелю напевно излива душата си, ми въздейства дълбоко и питателно, дори откривам нови мисли, заради които безмилостно подгъвам ъгълчетата на страниците. Парфюмът – филмът – се оказва доста слаб, на фона на книгата, въпреки очевидното старание на създателите му. Просто има моменти, когато думите все пак са по-силни и въздействащи от визията.…

Съзнателно встрани от суматохата на празниците и коледните партита, щрихирам в съзнанието си идеята за една картина. Тя е от онези картини, които рисувам само за себе си, като поглед навътре. В нея се крие покоят, който настъпва след дълго търсене и е като лек бриз, който повява воал от сребърни нишки. Картонът е на статива, скицирах някои детайли. Но не бързам. Знам, че ще излезе от мен. Но не веднага. Затварям очи и я виждам. По-скоро виждам усещането, което ме тласка към нея. Това са цветовете на една a-hell-of-a-year за мен, през която живях задъхано, цветно, пълноценно. Една година, през която трябваше да впрегна всичките си останали сили, за…