Дали е възможно без да се усетя, да изпадам в тотална безпоетичност, обезцветила магията, есенцията на дните, същността на вълшебството.. Тези дни добре познатата шизофрения, вече е избуяла в разтроение – работа, рисуване и ремонт, и всичко около мен се е свело до малки досадни задачки, които запълват ежедневието и преливат от купата с цветовете до припадък. По средата на поредния безумен ден получавам въпроса: какво би си купила от магазин за неща, които никога не си виждала другаде? Първо естествено (и до болка прагматично) казвам време. и удрям точката. После изведнъж иззад ъгъла на някоя полузабравена мозъчна вълшебност, изплува друг отговор: искам купичка златен ориз и всяко звънце да…

Песента на щурците надпява нощната тишина и неумолимо нашепва за лятно блаженство. Колко щастлива се чувствам тук. Някак притихнала и все пак ритмична, заслушана в звуците на природата, които все по-често ми се струват не естествени, а екзотични. тишината е омайно-опияняваща. Като наркотик, към който се връщаш отново и отново и търсиш отчаяно сред прибързаните тонове на дните. Само вятърът понякога запява тихичко в клоните на развълнуваните дървета и разказва приказки с вкус на далечни земи. За кой ли път тук, чувам себе си и разбирам с цялото си същество, че тайната е в търпението и грацията, а не в неистовото желание да имам всичко сега, веднага, в този момент.…

това беше замислено като сериозна публикация. наистина. трябваше да се казва нещо като…брокат от звезди. не само, защото днес е специален ден, а защото отдавна не съм писала мисли и исках да споделя колко благословена се чувствам, да открехна прозорчето към изворите на щастието, от които черпя с пълни шепи, най-после достигнала покой.. мда. трябваше да е сериозен пост. обаче, понеже така се случва (защо ли :о)), че ме залива не само красота, а и нестихващ хумор и широки усмивки, предпочитам да споделя как си доказвам, че вместо на 33, май си стоя все някъде около … 3! :о)) имала съм няколко случаи ала Али Макбийл, в които ми звъни…

Докато чакам да стане готово ателието (и съответно грам не мога да рисувам) и гледам жадно избиването на първата зелена тревица, в мен се отприщва такъв щур ищах за цветове, че решавам, че е крайно време за промяна. И понеже все пак съм жена – откъде да започнем, откъде, я да взема да се обзаведа с нови обувки. Ама не какви да е обувки, лилави трябва да са. А за да е по-изчанчено, най-добре да са бледо лила, с тъмно-лилав кант и бяло. И да, трябва да са с отворени пръсти и висок ток. И задължително лак – все пак е хит за сезона. И така – цветът на тази…

Понеделник сутрин е. От Last.fm се разливат нежните звуци на Suzanne Ciani. В безуспешен опит да се събудя, пия вече поизстиналото нес кафе (както винаги на гладно) и се настройвам за работа. Напоследък пиша все по-малко тук. Странна тенденция, но май се случва повече да чета, и то изненадващо – не книги, а блогове. Купища думички, избликнали от най-различни съзнания. Което явно въздейства зле на собствените ми думоизлияния. Просто решавам, че е по-добра идея да си ги спестя, да си помълча за разнообразие. Вчера пропаднах в един блог, който много ме впечатли, просто поглъщах жадно и се усмихвах, и още по-странно за мен, дори нямах желание да разбера коя е…