На село сме. Тук всичко е простичко. От външната тоалетна, през паяците, висящи на един крак в очакване на поредната нощна пеперуда, до кучето, облизващо прилежно пръстите на висящия ти от хамака крак. времето се е свило до капка роса и същевременно се е разтегнало до звездна карта. Дърветата са изумително отрупани с плод – червени и сини сливи, ябълки и огромни круши, които сякаш някоя магическа ръка е накичила както се украсява коледно дръвче. Звуците са най-очарователни – рояк птичоци, които се боричкат неуморно в лещака, пчели и мухи – изтребители, кокошките на съседите, които гордо обикалят край телената ограда и редкият, но раздиращ неочакваните паузи тишина самотен и…

В края на тази година няма да ви изненадам с нищо уникално и невиждано-ново. Но израстването си е мое, и именно това го прави безкрайно ценно. Животът е красиво противоречие. Противоречиво е, че сме уязвими до болка от хората, които са най-близо до сърцето ни. Противоречиво е и това, че изтръпнали от същата тази болка, сме способни великодушно и зряло да прощаваме именно, защото обичаме издъно, неописуемо, вселенски. За да не остава утайка, която безпощадно да трови дните и нощите. Противоречиво е какво наричаме крехкост и сила, покой и вихър. Противоречиво е ластичното разтягане на душа, понятия и вяра. Вътрешната сила за мен вече се измерва със скоростта, с която…

Бяла съботна утрин. Дрезгавият глас на Род Стюард внася топли джазови нотки в зимния пейзаж навън. Първият снежен ден за този сезон съвпада с началото на нов период – от понеделник съм home office! Дългоочаквана промяна, с надеждата да бъде свеж период за правилно насочена неразпилявана енергия, за нов, по-ефективен начин на творчество по всички фронтове и жизненоважно чуване на собствените мисли. С две думи да се порадвам на тишината. Да се погрижа за себе си, елиминирайки излишности и безсмислености. Ха дано! Идва ми да скоча до тавана, вместо това се усмихвам на танцуващите снежинки навън, които се сипят като пудра захар на балкона. Нека е ново начало.

Напоследък всяка сутрин се събуждам с натрапчивото усещане за ценността на живота. Не просто моя собствен, a живота по принцип. чудото да си жив, да си в съзнание, със свежи, отворени към вселената сетива, да си способен да се радваш на дребните неща, като падащите ярко златни листа навън. Не знам откъде идва това чувство, може би интуицията ми се опитва за сетен път да ми подскаже нещо, а аз съм толкова уморена, че не чувам и не виждам, само долавям. И това лекичко усещане, подобно трептенията-вълнички, предизвикани от хвърляне на камъче във вода, макар и убийствено фини, ме карат да смятам всичко около мен за крайно маловажно, разговорите в…