Близо десет години вече, откакто съм на свободна практика, но по ред причини това е първото цяло лято, което прекарвам извън града. На село. Стягаме багажа, в който освен храна, има пет платна (да не остана ненаработена), два чифта гирички, саксии с цветя (за да ми е красиво тези два месеца), книги, умора за 5 години назад и надежда, че дните на село ще заличат целия стрес на тези неописуемо трудни последни години… Първите 20 дни изобщо не усещам, че си почивам. Чистене, разместване, изхвърляне, горене, пак чистене и отърваване от още излишни вещи. Около рождения ми ден е несвойствено студено, палим камината и пека любимите ми шведски коледни сладки.…

Като замигат батериите ми на червено и започна да генерирам само „безсмислени“ мисли (и гремлините превземат нервозния ми мозък), пътуването става животоспасяващо и може би единственото решение, способно да ме извади буквално от коловоза. Да пътувам сама пък е особено удоволствие, защото е нещо като подарък към мен самата – тогава не говоря много, ясно чувам мислите си, подреждам се, заземявам се и политам едновременно, виждам нещата по-мащабно и отстрани, размечтавам се, не следя времето, глезя се и си доставям си радост съзнателно: в този случай например бе дълга разходка по брега, докато кецовете ми се пълнеха с пясък и взиране в хоризонта, докато морския бриз отвя всичката тиня на…

Тъъй.. нова година, като чисто бяло платно. Какво ще нарисувам на него? Кой знае? Не ми остана ред да напиша пост за отминалата 2017 (защото последните 4 дни от нея смело се впуснах в пребоядисване на ателието), но беше добра година. Наситена. С хубави и не-толкова-хубави дни. Със свършена безценна вътрешна работа, с пътешествия, с учене да казвам Не, с почти изцяло реализирани картини, с мъдрост, придобита по трудния начин, с низ от малки, но толкова прелестни моменти, със споделени „обикновени вълшебства“, както ги нарече един приятел. за всичко това – изпитвам благодарност. Ако научих нещо последните години, то е, че не мога и не искам да планирам. Мога само…