Харесах си Исабел Алиенде преди много години, когато излезе филма „Къщата на духовете“ и бях толкова впечатлена, че потърсих книгата й и още тогава бях запленена от характерното й тънко чувство за хумор, с което умее да пресъздава драмата. Не мога да определя книгите й като литературни шедьоври, но увлекателните нишки на разказите й, с които неусетно те въвлича в историята, са като приказките на Шехерезада – потъваш в тях и не можеш да спреш да ги поглъщаш до самия им край. Така беше със „Сборът на дните“, със закачливата кулинарно-еротична „Афродита“, с „Паула“, в която тя споделя трагедията от загубата на дъщеря си, така бе и сега, с „Японският…

“Любов” на Елиф Шафак ми връща онова сладостно усещане от четенето, което напоследък бях позабравила – да ти се иска страниците да не свършват, а с тях и чистото удоволствие от историята. Отдавна спрях да се учудвам на “съвпаденията” как определени книги ме “намират” в точния момент, когато душата ми е жадна за ново знание, за по-дълбока мъдрост, за изненада или разтърсване. Просто отпивам бавно и с наслада от редовете, които ме сгряват като ароматен чай в студен и ветровит ден, докато хоризонтът ме примамва неуловимо – да стигна там, където в прегръдка се сливат небе и море… Из страниците с подгънати ъгълчета: “Търпението не означава да стискаш зъби и…