-
„Before we go“
Няма как да не приветствам излизането на Крис Евънс от всеизвестното амплоа на комикс герой и то с романтичен, приглушен, почти театрален проект, чийто декор е самият Ню Йорк. Филмът е режисьорски дебют за актьора и проследява една от онези „случайни“ срещи, които имат силата да променят ако не целия ти живот, то поне отношението ти към важни неща в него. Повечето от нас са имали подобни преживявания (макар и не в Ню Йорк), затова и идентифицирането с героите е някак леко и естествено.
-
„Testament of Youth“
Силна и класическа драматична история за загубата и повратите в живота, които сякаш са извън нас… По мемоарите на Вера Брит и с прекрасната музика на Max Richter.
-
„The Water Diviner“
Напоследък съм силно впечатлена от историите, които изключителни и любими за мен актьори решават да разкажат, само че в ролята на режисьори. Ръсъл Кроу е пресътворил една според мен малко известна на широката публика историческа случка (битката при Галиполи) в истински епично приключение, в което има и любов, и драма, и смърт, и различни гледни точки към събитията на няколко абсолютно различни култури. Не знам дали е успял да бъде „безмилостен“ (по неговите думи), но проектът му се е получил много силен. Документалният филм за създаването на „The Water Diviner“:
-
„Unbroken“
Някои филми ги гледам пряко сили, само защото са твърде въздействащи, за да бъдат пропуснати. респект за Анджелина Джоли, която се е нагърбила с такъв мащабен и мрачен проект. След като гледах и Fury, си мисля, че с Брат Пит се надпреварват в избора си да правят трудни и откровено тежки за гледане филми. Но определено струващи си усилията. Да кажа, че Unbroken е за силата на човешкия дух, би било клише. Факт е, че малцина биха устояли на такива зверски изпитания. Пък и често точно там, на ръба на човешката издържливост, се разкрива истинското величие. По истинската история на Луи Замперини и романа на Laura Hillenbrand, вече издаден и у…
-
„Тристан и Изолда“
Когато бях малка, вкъщи имаше една дебела Книга за операта. От четене и разгръщане беше станала на нищо, но пък бях понаучила повечето либрета наизуст (сигурно оттогава е тази моя любов към драмата)… Вкъщи се слушаше опера – дядо ми, майка ми, вуйчо ми. Водеха ме на постановки като дете, после ходех често като студентка. И сега, понякога си пускам избрани арии и сядам на пода в ателието, и като погледна оттам през прозореца виждам само небе… За операта трябва нагласа – поне аз не мога да я слушам току така… Та днес празнувах необичайно – с „Тристан и Изолда“ в Операта :о) Признавам, че ми беше много любопитно. Не…