Докато чакам да стане готово ателието (и съответно грам не мога да рисувам) и гледам жадно избиването на първата зелена тревица, в мен се отприщва такъв щур ищах за цветове, че решавам, че е крайно време за промяна. И понеже все пак съм жена – откъде да започнем, откъде, я да взема да се обзаведа с нови обувки. Ама не какви да е обувки, лилави трябва да са. А за да е по-изчанчено, най-добре да са бледо лила, с тъмно-лилав кант и бяло. И да, трябва да са с отворени пръсти и висок ток. И задължително лак – все пак е хит за сезона. И така – цветът на тази…

Понеделник сутрин е. От Last.fm се разливат нежните звуци на Suzanne Ciani. В безуспешен опит да се събудя, пия вече поизстиналото нес кафе (както винаги на гладно) и се настройвам за работа. Напоследък пиша все по-малко тук. Странна тенденция, но май се случва повече да чета, и то изненадващо – не книги, а блогове. Купища думички, избликнали от най-различни съзнания. Което явно въздейства зле на собствените ми думоизлияния. Просто решавам, че е по-добра идея да си ги спестя, да си помълча за разнообразие. Вчера пропаднах в един блог, който много ме впечатли, просто поглъщах жадно и се усмихвах, и още по-странно за мен, дори нямах желание да разбера коя е…

Не знам откъде идва изконното желание на хората да броят дните и да ги рамкират в месеци и години. Може би е просто доброволно отказване от вечността, някак по-лесно е да знаеш, че едно свършва, за да даде началото на нещо ново… Последният ден на тази година.. Един прекрасен, прекрасен филм (Meet Joe Black), изгледан пред топлината на камината и уютно намигащите огънчета на свещите, ми даде приятното и спокойно настроение, примесено с щипка меланхолия, за да обърна поглед назад. «Трудно е да се откъснеш, нали? Това е животът, какво друго да ти кажа…» Поредната one hell of a year. Поредното доказателство, че мога много, че с човека до мен,…

Дни като този минават в някаква мъгла, сън, в безсъзнание. Снишила съм се колкото е възможно, в опит да прекося часовете с минимално съпротивление. Мозъкът ми отказва да реагира адекватно от известно време насам и подозирам, че днес достигам кулминацията на дезориентираност. Умората е като тежки ботуши в кал до колене – нечовешки усилия за най-елементарните движения. Лепкава. Без шанс да я отърсиш. Обезсилена съм. Обезусмихната. Стъпка. Дишай. Стъпка. Издишай. Оборотите са чудовищни. Креативността – избутана някъде в прашасал (за жалост не от пастелен пигмент) ъгъл. Интересните неща са в save-for-later графата. По-късно. Кога ли? Всред цялата дивотия на дисциплината прескачане на препятствия със стрелки, забравям нещо много важно: че…

Дълго чакан, дъждът тихо шепти в скута на все още зелената трева и току отронва налети със сок ябълки на алеята. Под навъсеното небе, на жицата, лястовички са накацали плътно една до друга – мокри глупачета – може би това е техният начин да се порадват на прохладата.. Любимият орех е свел клони почти до земята, натежал от светлозелените боздуганчета. Късните рози цъфтят с надиплени, перфектни цветове, които при най-лекото докосване, разпръскват наситен сладък парфюм. Вътре, в къщата, ухае на свещи с аромат на амбра, примесен с леките нотки на ванилия и бърбън. Вечер, под звуците на стотици щурчета, почти пълната луна се появява над хълма, като житена питка, готова…