-
„The Danish Girl“
Tези дни установих, че The Hateful Eight е пълна загуба на време (да ме прощава Тарантино, но това сигурно е най-слабият му филм досега). Затова пък The Danish Girl е с напълно заслужени номинации. Това е филм за емпатични хора. Бидейки (за жалост) безкрайно емпатична, на два пъти прекъсвах филма, за да смеля това, което виждах… Играта и превъплъщението на Еди Редмейн са забележителни и съм напълно съгласна с казаното от него, че роли като тази на Лили Елбе и преди това на Стивън Хокинг, са once in a life time, та е безкрайно благословен да ги получи. Всъщност респект за смелостта да ги изиграе и двете. За мен допълнително удоволствие…
-
Какво правят художниците по цял ден
Малко хора имат идея как преминава ежедневието на хората на изкуството, затова с удоволствие събирам тези добри примери: P.S. А ако не сте надниквали в ателиетата на известни и неизвестни художници , подарете си тази виртуална разходка 🙂
-
„Shelter“
Режисьорският дебют на Пол Бетани: тежък за гледане, красиво сниман, с докосващ саундтрак, поредният, който искам да имам. Покъртителна игра на Дженифър Конъли, която с тази си крехка физика, ми напомни на … мен.
-
„Brooklyn“
Тази година номинациите за Оскар (и за Златен Глобус преди това) за най-добър филм включват толкова разнородни ленти, че чак да не си на мястото на журито. Бруклин е в списъка и макар да не ми е фаворит, не мога да не призная невероятната игра на Сърша Ронан (Saoirse Ronan), а темата за раздвоението и драмата на избора винаги ми е била интересна за изследване. Филмът е по едноименния роман на Colm Toibin, а музиката на Майкъл Брук вече е в арт листата, на която рисувам.
-
„Японският любовник“
Харесах си Исабел Алиенде преди много години, когато излезе филма „Къщата на духовете“ и бях толкова впечатлена, че потърсих книгата й и още тогава бях запленена от характерното й тънко чувство за хумор, с което умее да пресъздава драмата. Не мога да определя книгите й като литературни шедьоври, но увлекателните нишки на разказите й, с които неусетно те въвлича в историята, са като приказките на Шехерезада – потъваш в тях и не можеш да спреш да ги поглъщаш до самия им край. Така беше със „Сборът на дните“, със закачливата кулинарно-еротична „Афродита“, с „Паула“, в която тя споделя трагедията от загубата на дъщеря си, така бе и сега, с „Японският…
