Ех, този Патрик Нес… След “Жената жерав”, втора негова книга бива погълната скорострелно. Не мога да определя точен жанр, но докато четях през цялото време “виждах” филма, който сигурно ще заснемат по книгата… А идеята… е просто безценна. “Никога ли не сте чувствали, че освен този живот трябва да има още нещо, нещо повече? Че то е някъде там, някъде отвъд, на косъм вън от вашия досег, точно там, където не можете да го достигнете…”

Сигурно са малко хората, които не биха разпознали фотографията на Gregory Colbert – за мен тя излъчва покой, равностоен на медитация от първия миг, в който я зърнах; поезия, без да има строфи, докосване, без физическо присъствие… Сега, след като държа в ръцете си уникалното издание на романа Ashes and Snow, всички елементи на този великолепен замисъл (фотографии, филм, писма) застинаха в съвършено цяло, за да разкажат една необикновена сюрреална история. Из писмата: “Letter 1 To the princess of the elephants, I disappeared exactly one year ago. On that day I received a letter. It called me back to the place where my life with the elephants began Please forgive…

Всеки път като зачета Керана Ангелова и си припомням защо така неистово обичам да чета. То е като усещането да ти се напълни устата със слюнка от предчувствие за нещо вкусно, което ще засити сетивата, любопитството и глада за хубава питателна история. При мен този глад започна, когато бях някъде 5-6 годишна и засричах първите си книжки.. И до днес ме връхлита периодично, на огромни талази, които резултират в дълги списъци от книги за купуване и все по-изкълчени етажерки за книги. Та да се върна на “Слънчогледи за Мария”: потопих се в нея примамена от сюжета – Ван Гог и историята на една Златна Мария. Както беше и с Елада…