-
Sangre caliente*
Ужасявам се от това, колко рядко вече успявам да хвана книга в ръце и да й се насладя както преди. Напоследък четенето се свежда до кратък ритуал преди заспиване, в едно състояние, близко до безпаметност, в което погледът се плъзга по диагонал по редовете и никакъв смисъл не достига до съзнанието, да не говорим да остане там трайно… Започвам „топъл мед и пчелен восък“ на Марисол с мисълта, че това е някаква лека лятна книжка, която ще ме разведри „по женски”. В началото наистина оставам с впечатлението, че това е един от онези текстове, писани от жени за жени, близки до сапунките, които освен да ти загубят времето, надали могат да…
-
Кой би повярвал
Трети пореден уикенд извън София. Пътуваме от Доспат към пещерите. Пътят се вие живописно и от двете му страни – полянките с класически жълти и бели цветенца – като в приказките, са толкова красиви, че чак те заболяват очите. Музиката е бясна, мислите ми – спокойни. Нямам колебание дали ще катеря днес или не. I’m in отвсякъде. С крайчеца на окото поглеждам към Сашо, мисля си, че двамата сме като научен експеримент на Наса – толкова еднакви, а поставени в различни условия за развитие… Ако бях расла като него, сега щяхме съвсем да сме като сиамски близнаци. Урокът за мен е жесток, защото си припомням същност, която съм затрупала под сто…
-
Сапунено мехурче
Удивително е как вътрешните ми мятания, терзания, неспокойства, обезверяване, апатия, като с магия се успокояват от простичкото присъствие на човека до мен… Вълните стихват, изгрява слънце, облаците и дъждът в очите се отдръпват, за да сторят път на усмивка. Малко е насила, но е по-добре от другото. Притеснителното е, когато усетя, че това е вид зависимост. Пристрастяването към присъствието, топлината и времето, прекарано с някой, е пагубно за индивидуалността ми. Парадокс. Като шамар. Тук се сещам за Мороа, който казва, че жената винаги е малко или повече отражение на мъжа с който е… Не че не изпитвам лек бунт срещу това, но започвам да схващам, че може и да е истина. Напоследък загубих представа коя съм.…
-
В търсене на слънчевото зайче
Рисуването за пореден път ме спасява от мъртвата хватка на вътрешните демончета коя-съм-какво-правя-накъде-вървя. Какво се случва, когато тотално и беконтролно загубя ентусиазъм? Когато не искам да видя външния свят, когато всяка дребност ме изнервя до невъзможност и когато съм изсмукана като празна черупка… Със сили, които извират от безумния страх от отчаяние, правя крачка напред – към нещо, което знам че ще ме спаси.. Не знам доколко, не знам кога. Сигурна съм единствено в желанието ми за живот. Останалото са плаващи пясъци или временни илюзии. Често се сещам за Часовете. Продължавам да се идентифицирам и с трите жени. Само че сега съм най-вече Вирджиния с нейната прииждаща лудост, която дебне…
-
„Домът на Бернарда Алба“
„Домът на Бернарда Алба“ се оказва истинско предизвикателство за сетивата ми. Настръхвам още от първия миг, в който оскъдната светлина осветява косо лицето на жената на голата сцена, и така е до края. потропването на токчетата сред оглушителната тишина спира дъха, заковава те и те провокира да не издадеш нито звук, а същевременно е израз на океан от емоция.. Жените са седем и настроението е мрачно – в черни рокли са, с пристегнати коси, и все пак въздухът носи нещо скрито, нещо потайно, което се случва в тази къща на деспотизъм и мълчание…Танцът е неописуем израз. А фламенкото е Огън. Гледам с широко отворени очи и цялата попивам усещания. Стотици…
