-
Докосвания
Съзнателно встрани от суматохата на празниците и коледните партита, щрихирам в съзнанието си идеята за една картина. Тя е от онези картини, които рисувам само за себе си, като поглед навътре. В нея се крие покоят, който настъпва след дълго търсене и е като лек бриз, който повява воал от сребърни нишки. Картонът е на статива, скицирах някои детайли. Но не бързам. Знам, че ще излезе от мен. Но не веднага. Затварям очи и я виждам. По-скоро виждам усещането, което ме тласка към нея. Това са цветовете на една a hell of a year за мен, през която живях задъхано, цветно, пълноценно. Една година, през която трябваше да впрегна всичките…
-
„Добра година“
Да бях пропуснала десетките филми, които изгледах тази година, за да се отдам единствено на този, пак щеше да е година за добра реколта :о).Великолепен, остроумен, насълзяващ очите и разсмиващ, свеж, точен, красив, нетипичен, оставящ усмивката на лицето дълго време след края…Тайничко се надявам да се порадвам и на книгата на Питър Мейл. Още от времето, когато излязоха Шоколад и Къпиново вино на Джоан Харис, разбрах, че подобни стоплящи сърцето сюжети трябва да се пият бавно и с наслада, като пивко и сладко вино от добра година…
-
Да си Дон Жуан е самотно занимание
Историите за Дон Жуан са като тези за Христос – има ги много и всичките са различни. Някои, изглеждащи достоверни, други съвсем поукрасени, но със сигурност добре вплетени в контекста на конкретното послание. Повечето са пародии с романтичен привкус (прекрасно изиграни от Джони Деп примерно), тук обаче хуморът е малко, вкаран като че ли само, за да не натежи тънката тъжна линия, съпътстваща целия спектакъл. Поне за мен историята беше по-скоро тъжна, отколкото смешна. Просто Дон Жуан на Морфов е студен циник, безнадежден развратник и епикурейска свиня, който мрази нравоученията и по-скоро би се самоубил, отколкото да отдаде сърцето си на една единствена жена. Затова е и самотник, обречен от буйство…
-
Умира бавно този, който не пътува
„Умира бавно този… който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си. Умира бавно този… който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие. Умира бавно този… който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този… който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този… който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една…
-
„Дяволът носи Прада“
Има огромна разлика между това, да носиш дрехите си с удоволствие и да го излъчваш, и да се обличаш по определен начин, само защото някой ще те гледа.На тази мисъл (и на някои други, разбира се) ме навежда „Дяволът носи Прада“. Абстрахирам се от лъскавината, трескавостта, която лъха от всеки момент (който е работил под напрежение знае добре защо му потропва под лъжичката) и от „моделите“, които определят тъй наречените трендове, и на които простосмъртните са длъжни да се кланят. Това, което грабва вниманието ми още от трейлъра, е изумителното (за кой ли път) присъствие на Мерил Стрийп. По дяволите, не искам да съм Анджелина Джоли, искам да съм Мерил…
