-
Умира бавно този, който не пътува
„Умира бавно този… който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си. Умира бавно този… който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие. Умира бавно този… който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този… който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този… който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една…
-
„Дяволът носи Прада“
Има огромна разлика между това, да носиш дрехите си с удоволствие и да го излъчваш, и да се обличаш по определен начин, само защото някой ще те гледа.На тази мисъл (и на някои други, разбира се) ме навежда „Дяволът носи Прада“. Абстрахирам се от лъскавината, трескавостта, която лъха от всеки момент (който е работил под напрежение знае добре защо му потропва под лъжичката) и от „моделите“, които определят тъй наречените трендове, и на които простосмъртните са длъжни да се кланят. Това, което грабва вниманието ми още от трейлъра, е изумителното (за кой ли път) присъствие на Мерил Стрийп. По дяволите, не искам да съм Анджелина Джоли, искам да съм Мерил…
-
Някои неща, магическите неща… – част II
„Художникът” Уилям Уортън Днес прибрах някои от картините ми, рисувани преди две години от една от галериите. Предстои ми да си взема и другите и да им търся ново място. Не знам откъде произтича тази необходимост да се „събера” и преподредя отново, но се чувствам добре. Избърсвам неизбежната прах, поглеждам ги.. и виждам огромна разлика с тези, които готвя за изложбата.. Странно е, сякаш не съм ги рисувала аз, а някой друг. Някога, преди много време. Изпитвам мигновено, заливащо желание да ги извадя от рамките и да рисувам отгоре. Не се питам има ли смисъл, погледът ми е толкова друг, че импулсът ме удря челно и трескаво – бързо, да…
-
„Афродита – Приказки, рецепти и други афродизиаци“
Исабел Алиенде вероятно е най-известна с „Къщата на духовете“. четох книгата преди години, след като бях гледала филма – изключително разтърсващ и силен като актьорски състав. Сравнена с него, книгата е доста различна като тон – още тогава усетих леко ироничния, почти трагикомичен начин да пресъздадеш драматизма на една история, който е характерен и за други южноамерикански автори (както се убедих впоследствие). Макар да не съм попила всичко, което се нарои от Исабел Алиенде напоследък, очевидно е, че Афродита – Приказки, рецепти и други афродизиаци, е по-различна от останалите, дори само, защото е твърде забавна и написана почти (изцяло) за собствено удоволствие. Както ни уверяват на гърба на книгата, тя е коктейл от кулинарни рецепти, съвети за пробуждане на…
-
Онези думи
Онези думи. Думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. На устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. Думи неуловими, дълбоки, истински. Като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. Възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… Сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума. Също като онези думи.…
