-
„Flicka“
Напоследък се случва така, че споделям емоция само чрез филми. Може би, защото е по-просто. Веднъж чух някой да казва, че когато искаш да кажеш много неща с малко думи, обикновено не казваш нищо. Затова стоя притихнала и донякъде интровертна през този период на предусещане на промени, пролетна свежест и преподреждане, и през ситото на сетивата излиза само това: От време на време човек трябва да си подарява филми като Flicka. Някои биха казали, че са детски, или по холмаркски семейни, но ако ги гледаш в точния момент, всъщност са човешки, вдъхновяващи и докосващи. Flicka ме върна в периодите на една невинност, която веднъж надрасната, никога повече не се завръща в…
-
„300
Безспорно 300 ще бъде най-коментираният филм тази година (а може би и следващата, кой знае). И няма как да не бъде така. Величествена музика, забавени кадри на съвършена хореография, сепия – златисто с кървав акцент или синкаво-зелена нощна светлина – всеки кадър, създаден да е картина. И все пак, като изчетох коментара на капитал лайт осъзнах защо след края на филма, остана едно кофти усещане от типа „очаквах повече“.. Макар че какво повече, мамка му, след тази изкъртваща визия, която смазва всички сетива и те заковава на стола.. не знам. За мен най-впечатляващият и запомнящ се момент (изключвам битките), си остава изящният танц на оракула – неземно красив, ефирен и крехък. А…
-
Февруарски микс
Вали първият сняг от месеци, а аз поглъщам с поглед първото нарисувано от мен пастелно звездно небе. Тези дни съм усмихната отвътре и плувам в енергия, която оцветява аурата в най-яркото червено. Обратно на това нося меки, земни цветове – цялата гама от бежаво до кафяво, зелено, капучино. Зачитам Захир за втори път и с наслада установявам, че начинът, по който Коелю напевно излива душата си, ми въздейства дълбоко и питателно, дори откривам нови мисли, заради които безмилостно подгъвам ъгълчетата на страниците. Парфюмът – филмът – се оказва доста слаб, на фона на книгата, въпреки очевидното старание на създателите му. Просто има моменти, когато думите все пак са по-силни и въздействащи от визията.…
-
„Последният еднорог“
Сдобих се с Последния еднорог в една студена и ветровита зимна вечер и щедро обещах, че ще понапиша отзиви след като я прочета. Казват, че вълшебството само те намира, когато много много имаш нужда от него или стискаш очи и го търсиш упорито :о)… В дни, в които не се усмихвам и се чувствам изтерзана, некрасива и обезверена, срещите с еднорози са животоспасяващи. Последвах я в приключенията, на един дъх попих тропота, съмненията и крехката й сила, и смелостта да търсиш себе си, дори, когато си на път да забравиш кой си…Така омагьосана останах преди време от Приказка без край и Момо.. И въпреки че цялата е прекрасна, сърцето ми докосна следното: „Невинаги сме зърнатото…
-
Вълшебните звуци на Keiko
Все по-трудно намирам музика, която да привлече вниманието ми до степен, в която да преровя света за всички албуми на даден изпълнител.. Търся отчаяно нови звуци, защото слухът ми отказва да възприема слушаните до безкрай изпълнения като въздействаща емоция – те отдавна са се превърнали в мъглява, дори дразнеща част от фоновия шум. Няма случайни неща – попаднах на Keiko Matsui, докато слушах поредната станция в Last.fm. Подобен стил бях слушала преди векове, когато притежавах всички касетки на Ричард Клайдерман, но все пак е различно. Ще се въздържа от описание на музиката, защото каквато и възторженост да вложа, става само с чуване. Възхитена съм и от простичкия факт, че кориците на албумите й са близки до моите…
