Удивително е как вътрешните ми мятания, терзания, неспокойства, обезверяване, апатия, като с магия се успокояват от простичкото присъствие на човека до мен… Вълните стихват, изгрява слънце, облаците и дъждът в очите се отдръпват, за да сторят път на усмивка. Малко е насила, но е по-добре от другото. Притеснителното е, когато усетя, че това е вид зависимост. Пристрастяването към присъствието, топлината и времето, прекарано с някой, е пагубно за индивидуалността ми. Парадокс. Като шамар. Тук се сещам за Мороа, който казва, че жената винаги е малко или повече отражение на мъжа с който е… Не че не изпитвам лек бунт срещу това, но започвам да схващам, че може и да е истина. Напоследък загубих представа коя съм.…

Рисуването за пореден път ме спасява от мъртвата хватка на вътрешните демончета коя-съм-какво-правя-накъде-вървя. Какво се случва, когато тотално и беконтролно загубя ентусиазъм? Когато не искам да видя външния свят, когато всяка дребност ме изнервя до невъзможност и когато съм изсмукана като празна черупка… Със сили, които извират от безумния страх от отчаяние, правя крачка напред – към нещо, което знам че ще ме спаси.. Не знам доколко, не знам кога. Сигурна съм единствено в желанието ми за живот. Останалото са плаващи пясъци или временни илюзии. Често се сещам за Часовете. Продължавам да се идентифицирам и с трите жени. Само че сега съм най-вече Вирджиния с нейната прииждаща лудост, която дебне…