-
Swarez Art
Отдавна не съм се впечатлявала от художник така и то комплексно – от избор на материал (емайл бои), от разработване на техника по метода грешка – опит, от комбинирането на няколко работни пространства с галерия, до позициониране на пазара, мащаб (огромни платна), които доставя къде ли не по света, до личния подход (лично инсталиране в рамките на UK) и до експериментите с различни материали извън картините – алуминиеви скулптури, арт с цветна смола, емайл бои върху карбон…Ед, който твори под марката Swarez, е абсолютно самоук и макар често да му казват, че „това-може-да-го-нарисува-и-пет-годишното-ми-дете“ и че с тези абстракции „никакъв художник не е“, неговата история е толкова вдъхновяваща, че изчетох надлежно…
-
Мартенски филмов микс
Killing Eve – този сериал изобщо не беше в списъка за гледане, но периодът е доста оскъден откъм смислени филми и спонтанно реших да му дам шанс. Оказа се свеж, динамичен, на ръба между жестока драма и хумор, първият сезон беше погълнат за два дни. Напълно разбирам Златния глобус на Сандра О, не разбирам само как няма награда за Джоуди Комър, която прави уникална роля. А, да, и не е лесно да изпитваш несвойствено привличане към психопат, чийто тип си… определено преобръща живота. Чакам втория сезон. Fargo – толкова глупави (и оцеляващи) хора на едно място не бях виждала. Като преглътнеш това, сериалът е брилянтен, особено първи сезон. Братята Коен…
-
„Creed II“
За поколението, което не познава Роки Балбоа поредицата, Creed II ще е може би малко old-school, но достатъчно драматичен с типичната история за смазания герой, който възкръсва по-силен, за да се изправи срещу страхове, врагове и най-вече себе си.За мен Creed II е уважително направен римейк на Rocky IV, а симпатиите ми към Майкъл Б. Джордан и Силвестър са подкрепени сериозно от якия саунд, който към днешна дата е еквивалентът на легендарната Eye of the Tiger.Откритието ми сред този звуков взрив е британецът с нигерийски произход Jacob Banks, чийто дрезгав глас влезе директно под кожата ми.
-
„Развратникът“
„Как могат да се дават вечни обещания в един преходен свят – възкликва философът Дидро, който е главният герой в пиесата на Ерик-Еманюел Шмит. Ако продължим в този дух, можем да попитаме какво въобще си струва да се прави, при положение че всичко е така нетрайно. Столетия наред човек се опитва да намери стабилна, непроменлива основа, върху която да гради живота си, постоянен център, в чиято орбита да установи неговия смисъл. Това усилие обаче често прераства в обикновен фанатизъм и нищо повече. Но спасение ли е фанатизмът? И ако не е, какво друго ни остава? Да се отдадем на униние и мъка? Не. Можем да бъдем парадоксално смели и да…
-
„(Не) възможният Адолф“
За мен книгите са едно особено напоително удоволствие още от детските години. Затова и почти всеки рожден ден имам ритуал – подарявам си количества книги, които едва успявам да отнеса вкъщи. Напоследък обаче на няколко пъти с разочарование установих, че не изпитвам познатия див книжен ентусиазъм и ми е трудно да избера дори една книга, която да поискам да си купя.Дали това е функция на пресищането с информация, дали филтърът ми става все по-тесен, дали прекомерното изобилие по рафтовете изначално ме отказва, не знам…Но пък знам, че когато се появи нещо наистина отличаващо се, възторгът е абсолютен. „(Не) възможният Адолф“ е първата книга, която чета от Ерик – Еманюел Шмит.…
