„Birdman“

Силни и много различни като сюжет филми се борят за оскарите тази година. Birdman безспорно е от „странните птици“, мнозина няма да го разберат, други ще го гледат само заради намека за комикс и вероятно ще бъдат разочаровани. Всъщност филмът е великолепна илюстрация на налудничавия, сложен и разкъсващ живот на артиста, независимо дали е актьор или художник или писател…
Толкова въпроси повдига Иняриту сред клаустрофобичните коридори „зад сцената“, че в началото се почувствах завладяна от хаос и не бях сигурна къде точно съм попаднала. Но тук всичко е символика на вътрешното напрежение и нещата „от кухнята“ бързо се разграничават от тези „на сцената“… Едни хора са истински само там, а в живота са абсолютно и неспасяемо фалшиви, други се борят неистово да задържат крехкото себеуважение в един помитащ, хищен и все по-изискващ свят.
Така постоянната преса е двойна: от света отвън и от онзи смазващ вътрешен глас, който те прояжда с постоянство и упоритост до пълна загуба на разсъдъка…
От години не бях виждала Майкъл Кийтън да играе така. Подозирам, че може би донякъде е разпознал себе си в тази история и дава най-доброто от себе си. Нортън пък винаги е удоволствие, дори в най-противните си моменти.
Ключов момент от филма за мен: разговорът с критика – брилянтен символ на положението и властта, която тези хора (критици, експерти, академици, каквато там титла си сложат) арогантно (мислят че) притежават да въздигат и унищожават, прегазвайки усилията на човек да създаде нещо, в което вярва… Заслужава си да се види. (или прочете >>)

Отварям една скоба: напоследък гледам с огромно удоволствие поредицата Roundtables – това са разговори с актьори и актриси. на тези дискусии те са себе си (съвсем различни от появата им по награди и светски събития), с всички страхове, и истории за унизителни кастове и опит зад гърба си. Майкъл Кийтън участва в един от епизодите. силно препоръчвам.