Февруарски микс

Вали първият сняг от месеци, а аз поглъщам с поглед първото нарисувано от мен пастелно звездно небе. Тези дни съм усмихната отвътре и плувам в енергия, която оцветява аурата в най-яркото червено. Обратно на това нося меки, земни цветове – цялата гама от бежаво до кафяво, зелено, капучино. Зачитам Захир за втори път и с наслада установявам, че начинът, по който Коелю напевно излива душата си, ми въздейства дълбоко и питателно, дори откривам нови мисли, заради които безмилостно подгъвам ъгълчетата на страниците. Парфюмът – филмът – се оказва доста слаб, на фона на книгата, въпреки очевидното старание на създателите му. Просто има моменти, когато думите все пак са по-силни и въздействащи от визията. Съмнявам се, че хората, които са гледали първо филма, ще посегнат към книгата. Жалко. Същото мога да кажа и за високо оценения в IMDb Little Children, който за мен освен лека меланхолия, друго не остави след себе си. Започнатите 3-4 картини отлежават, прилежно загърнати в одежда от паус. Чакат, но не вдъхновение, а светлина. Напоследък само скицирам, без да довършвам. Всички са издълбоко, излизат една през друга, задъхани. Една е особено любима за сърцето ми – жена с маргарити на картон от топъл оранж. Ghost Rider се оказва забавно попадение за късно понеделнишко разпускане – струва си заради три неща – ефектите, Никълъс Кейдж с горяща глава (както се изразява една очевидка, много добре му стои) и присъствието на Сам Елиът, който е любимец още от времето на Tombstone и оттогава насам се изявява все в същото мъжкарско амплоа. Една свежа и поради това безкрайно ефективна СПА идея – пазаруване по време на намаления и купон със суинг с нови ботуши с висок ток. Оскарите не се оказват никаква изненада, повечето филми вече са изгледани, а другата – чакат да бъдат. Снимам макро на фрезии и нарциси – мечтание за истинска пролет. Началото на Copying Beethoven е обещаващо, макар и мрачно – Ед Харис е блестящ с тъмните си бетовенски очи и избухлив нрав на неразбран гений, който в изблик на еуфория, показва голия си задник на Ана Холц. Първият брой на арт списанието ми за тази година отново е пълно с картини, споделени емоции и цитати от Харли Браун – ммм, колко го чаках. Не по-малко чакана е изненадата за месец март, с която ще отбележа 4 години сайт. Племенницата ми направи първата си разходка, а една сродна душа някъде там рои стихове като дихания. Животът е… каквото си забъркаш.

„Необятността на тишината в теб
разплакана или щастлива
блестящо бяла
или невидима като ранена сянка…
по пръстите ти светостта обвила
като душевен ореол,
рисува смисъл.
И те зарича да си цяла.
А от дъха ти ражда се
вълшебство,
понесено от цветове и тайни.
И кървавите макове разцъфват
в очите ти, в нефритените ириси,
от тихата стихия в теб…
Безкрайна…“