„Never let me go“

Не си спомням как първо чух музиката на този филм и поисках да я имам.. а после чак след време пожелах да гледам самия филм. Rachel Portman e толкова разпознаваема – нейната музика притежава особен драматизъм (затова и ми е в листата Art, която понякога слушам, докато рисувам)… Някак знаех, че няма да се разочаровам, както често се случва напоследък… Всъщност отдавна филм не беше ме докосвал така. Всред няколкото „оскарски ленти“ тези дни – The iron Lady, The Descendants, Anonymous, Tinker Tailor Soldier Spy, J.Edgar… Never let me go ме разтърси както филмите от едно друго време можеха – с чудовищна история, разказана не с ефекти и жестокост, а с покъртително обсебваща простота и пастелни тонове, с тъжните звуци на цигулка и с онова всепроникващо чувство на безнадеждност, когато знаеш, че си намерил Човека на живота си, но не е писано да сте заедно..

След Education и Drive сладката Кери Мълиган започва да ми става все по-любима с това свое крехко-силно излъчване,  момиче, жена, без възраст, сериозна до меланхолия, но някак мъдра, приемаща живота, каквото и да й поднесе…

По романа на Kazuo Ishiguro, вече издаден и у нас.