Разпилени мисли за непокътнатост
На много картини една се ражда със сила, драматизъм и въздействие.
Какво стои зад нея?
Как от десетките и стотици пози за картини, избирам точно тази?
Просто е. Тя трябва да резонира в мен. Да разказва история, в която се припознавам на този етап от живота ми. И да, една картина разкрива за художника много повече, отколкото обикновено осъзнаваме.
“Непокътната” не беше лека за рисуване. Напротив. Започнах я през 2018, спирах, започвах, пак спирах, връщах се към нея. За мен тя е символ е на всички неща, с които се борих през последните години и продължавам да се боря вътрешно, които в повечето дни остават невидими, неизказани, филтрирани и скрити дълбоко в най-личните кътчета на душата…
В началото на картината беше само фигурата. Струваше ми се обаче твърде безутешна, сякаш имаше нужда от надежда, от невидима прегръдка, от утеха и нашепване, че всичко ще бъде наред. Затова добавих пеперудите. Защото имаше нужда от милувка. Сега я гледам и очаквам всеки момент да отметне коси и да възкръсне с нова сила…
Докато рисувах, стихът непрекъснато беше пред очите ми. Толкова е красив и изразява нещата много по-добре, отколкото аз бих могла…
Но дали четем, дали вникваме в дълбочина… Дали не сме преситени, разсеяни, притиснати от динамиката до степен, в която се плъзгаме по повърхността, неспособни да останем в съзерцание дори няколко мига?…
Бих била щастлива, ако с всяко късче красота, което споделям с този все по-луд свят, успявам да докосна. Да усмихна. Да даря изящност, малко магичност. Може би не на всички. На един-двама. Това е напълно достатъчно.
„Пак е тихо. Поспряло е времето
дъх от нищото да поеме.
Но препускат в сърцето ми думите.
Нека тях се опита да вземе.
Те са моята четка изсъхнала,
със която рисувах очите ти
по земята от мъка притръпнала,
и дъжда са – роден от сълзите ми.
То поспря се дъх да поеме
и превърна ръцете ми в корени.
Ще рисувам сега по звездите
с лунен лъч от болезнени спомени.
Нека пак ме обгърне безвремие
няма власт над сърцето ми мъката.
Ще се върна, обратно, нагоре
в онзи сън, в който бях непокътната.“
