Сън за есен

Има нещо особено в топлите безветрени есенни дни. Слънцето някак благосклонно и меко огрява потръпващите листа на дърветата и удължава сенките на наситеното до невъзможност карминено мушкато. всичко наоколо е притихнало успокоено, в летаргично очакване. Леката меланхолия във въздуха ми напомня за отминали отдавна есенни дни, в които срещите за дълги обяди под ласкавите обятия на обагрените в злато дървета бяха неземно спасителни за душата ми. Сякаш сън, онези дни са като далечно усещане за парфюм, който носи в аромата си завинаги инкрустирани в паметта събития… Топлината и протяжността на деня ме разстилат като мелодия от нечуто нашепване и откривам в себе си неочаквано търпение да потъна с часове в обсебващата непряка реч на Орхан Памук или да разкроявам със страст ярко червен джинсов плат – сигурно запасяване с малинов цвят за тъжните и мрачни дни на зимата… Усмихвам се. Има особено очакване в есенното слънце. Като звукът от подрънкването на бамбукови пръчици, докоснати от внезапен вятърен порив… Усещам се здраво стъпила на земята. И същевременно в полет. Необяснимо състояние. Хубаво. Като сън за есен.