Среща със себе си

Като замигат батериите ми на червено и започна да генерирам само „безсмислени“ мисли (и гремлините превземат нервозния ми мозък), пътуването става животоспасяващо и може би единственото решение, способно да ме извади буквално от коловоза.
Да пътувам сама пък е особено удоволствие, защото е нещо като подарък към мен самата – тогава не говоря много, ясно чувам мислите си, подреждам се, заземявам се и политам едновременно, виждам нещата по-мащабно и отстрани, размечтавам се, не следя времето, глезя се и си доставям си радост съзнателно: в този случай например бе дълга разходка по брега, докато кецовете ми се пълнеха с пясък и взиране в хоризонта, докато морския бриз отвя всичката тиня на градския живот от мен, после чаша кафе и шоколадово суфле и часове, прекарани в прелистване на нови книги, за да отнеса със себе си една-единствена.

Покрай това кратко пътуване, установих за сетен път, че хората масово се страхуват да останат насаме със себе си и ако някой да пътува сам (не по принуда, а по собствена воля) го намират за странно, удивително и в графата „аз никога не бих го направил“. Като заминавах, шофьорът на таксито ме пита, закъде пътувате, казвам, за морето. Сама?! да, усмихвам се, мъжът е в чужбина, а аз отивам бризът да ми проветри главата. Човекът беше истински впечатлен и само дето не изръси, срамота, такова хубаво момиче, пък само да пътува. После една приятелка, ти сама ли си, какво ще правиш сама? Сервитьорката в хепи, ето тук имаме едно списание, ако сте сама… ох, не ви искам списанията, оставете ме на мира, искам да си чуя мислите :), което и направих всъщност. Въпросът лично за мен е по-често да си го разрешавам. Защото… го заслужавам. 🙂

Едно от най-оптимистичните за мен гледки – слънчевите зайчета в морето – там, където слънцето докосва вълните и ги прави брокатени и танцуващи… Мога да прекарам часове, взирайки се в тях – няма такава хипноза и медитация.