„Парфюмът“

Блаженството от поглъщането на Парфюм предвкусвах дълго преди да я взема в ръце. Четох я на бавни, дълбоки глътки, защото знаех, че това е от онези все по-редки книги, които започваш, без да искаш да стигнеш до края, попиваш жадно лист след лист, и когато все пак свърши, си готов да я започнеш отначало.
Изобилието на думите, което блика щедро от всяка страница, мога да сравня единствено с така любимите новели на Цвайг и романи на Ремарк, в които цели пасажи остават да греят в съзнанието, сякаш магически пропити от пъстрота и живот. Оставих се дни наред на омаята от прекрасно-детайлното пресъздаване на извличането на най-фините екстракти и ухания, в пулсиращ контраст с грубите миризми, описващи до съвсем осезаеми детайли времето на едно почти нечовешко създание.
Чиста наслада от четенето, която идва само в моментите, когато човек се отдаде изцяло и се остави да бъде погълнат от прелестта на думите.

„Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение, да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и, най-важното – отпечатаното като с щемпел ухание на момичето от улица „Маре”, в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и невъобразима, неописуема красота. Едва сега му стана ясно защо се бе вкопчил в живота тъй здраво и злобно: защото е трябвало да стане създател на ухания. И не какъв да е, а най-великият парфюмерист на всички времена.”