Светъл път, Марги

Много е странно как, като започне новата година, си мислиш, че си имунизиран срещу лоши неща. Някак с всички пожелания и настройки за ново начало, не допусках, че толкова бързо Шефа ще реши да тества издържливостта ми. И тъкмо, набрала инерция, бях започнала да изпълнявам всичките си там новогодишни резолюции и щрак. Майка ми направи втори инсулт, линейка, болница. Спряло сърце. Вчера беше тук. Днес я няма.

Нямаше какво да ме подготви за този момент. Дори предишните загуби на баща, свекър, две баби, свекърва, и то в гъста последователност. Смъртта напомняше твърде често за себе си последно време. Подозирам, че повечето хора на средна възраст се сблъскват с това преживяване. През какво минават, те си знаят. И тук се сещам за думите на Брене Браун, че всеки човек има история, която може да ти разбие сърцето. Само да си готов да слушаш и да съчувстваш.

Смъртта на Марги се случи в края на януари и съвпадна с промоцията на малкия ми проект – серията, с която празнувам 20 години, откакто целенасочено започнах да рисувам. Едва сега разбрах какво значи понятието compartmentаlizing. Някак успях да сложа двете неща в две различни мозъчни чекмеджета, за да мога да оцелея.
Психичното напрежение да удържа бъркането ту в едното, ту в другото, беше огромно.
От една страна ми се искаше да изкрещя на целия свят, че майка ми вече я няма. От друга, исках да съхраня прекрасната, почти детска емоция по създаването на панелите, до самото им представяне. В това очевидно жестоко противоречие ме крепеше фактът, че маман видя преживе панелите, подкрепяше ме и дори ме успокояваше в дните на съмнения и финансови терзания.

Отношенията с родителите са винаги сложни. С моята майка не бяхме изключение. Но ако имахме област, в която бяхме позитивно свързани, то беше рисуването. Като човек, който рисува от ученическите си години, Марги разбираше казусите ми, с нея обсъждахме художници, сюжети и техники, пазарувахме заедно марки бои, платна, четки, често рамкирахме заедно и двете намирахме покой в самия процес. Това, освен всичко друго, ще ми липсва безкрайно.

Надявам се Марги да е някъде на светло, топло и безгрижно. Като в някоя от нейните слънчеви картини с къщи, на които толкова хора се радват в домовете си. Тя рисуваше с финес, който издаваше фина душевност.

Тази последна виртуална изложба на маман е моят начин да кажа Сбогом.

P.S. Какво оставяме след себе си? Този въпрос за пореден път занимаваше мозъка ми, докато обгрижвах вещите на майка ми. За какво ни е цялата тази суета, цялата опустошителна тревожност за неща, над които нямаме контрол, цялото това нездраво треперене за собственост, цялото обграждане и вкопчване в материални неща, с които така или иначе не си тръгваме от този свят… И колко са действително важните неща, които заслужават енергията и вниманието ни…
Накрая пак ще цитирам Брене: you can’t get enough of what you don’t need. Не можеш да се наситиш на онова, от което нямаш нужда.

Малко храна за размисъл.