Лято на село

Близо десет години вече, откакто съм на свободна практика, но по ред причини това е първото цяло лято, което прекарвам извън града. На село. Стягаме багажа, в който освен храна, има пет платна (да не остана ненаработена), два чифта гирички, саксии с цветя (за да ми е красиво тези два месеца), книги, умора за 5 години назад и надежда, че дните на село ще заличат целия стрес на тези неописуемо трудни последни години…

Първите 20 дни изобщо не усещам, че си почивам. Чистене, разместване, изхвърляне, горене, пак чистене и отърваване от още излишни вещи. Около рождения ми ден е несвойствено студено, палим камината и пека любимите ми шведски коледни сладки. Декемврийско ми е някак. Хубавото да си на село е, че хич не ми пречи да е гадно времето – на дъжд се спи още по-хубаво.

Едва след 30-я ден започвам да усещам как времето се забавя, гласчетата на вътрешните маймунки затихват и започвам истински да се наслаждавам на мястото. След време, сигурно дните ще се слеят в един общ спомен за щастливо лято, далеч от така изнервящият ме напоследък урбанистичен шум. Ще помня само откъслечни детайли, които ще продължават да ме усмихват и да придават характерен и уютен привкус на това лято на село…

– тишината
– отрупаните с ябълки клони, почти докосващи земята от тежестта на плодовете
– черешовата ракия на съседите
– сутрешното кафе на чердака
– пухкавите облаци, избухващи иззад склона
– песента на щурците
– облекчението от всмукнатите с прахосмукачката стоножки и паяци 🙂
– тишината
– чиния с мусака и купичка мляко с ориз от съседите и усмихващото чувство, че съм обгрижена
– вкусът на истинска храна: прясно сирене и току-що откъснати домати от градината
– простотата на ежедневието (две рокли, небоядисана коса, импровизиран маникюр, без грим)
– запознанството с англичаните, които имат къща на хълма отсреща и продават яйца от щастливите си кокошки
– амбициозният им петел, който призори изкукуригва поне 20 пъти, за да е сигурен, че няма несъбудени люде
– гръмотевичната буря посред нощ (точно, когато съм сама в къщата, без покритие на телефона) и спира токът – страховито преживяване си е 😉
– рисуването на открито
– доматите на баба Мара от съседното село, откъснати по залез
– тишината
– усещането за благодарност (че си разрешавам всичко това, въпреки изпуснатите клиенти, като не съм в града; защото е дар към и инвестиция в мен самата)

Чувствам се така, сякаш месец и половина съм на безлюден остров. И след като бях обявена от съседите за „бижуто“ на нашето селско ъгълче, вече съм убедена, че съм се занулила и съм готова за … море ;).