Колко странен е животът напоследък
Колко странен е животът напоследък… Или просто е това, което е… Не знам вече. Ако 2020 беше необичайна и изненадваща, то тази беше the real s**t…
Като прибавим влакчето на ужасите, наречено Криза на средната възраст, което ме подмята във всички посоки от 5-6 години, не знам вече да се смея ли, да плача ли…
Знам само, че ситуацията е една напред, две назад и страховито усещане за липса на контрол, уязвимост и деморализираща бавност (ама не модерния slow living, нали)…
И не че няма хубави, вдъхновяващи моменти, дни, седмици. Ама тъкмо се усмихна, уверена, че най-после съм подала главата над водата, и хайде отново потапяне и давене в тревожност, напрежение и липса на надежда… Безкрайно уморителна работа.
След време, когато се обърна назад, сигурно ще запомня тази година с 2-3 неща, част от които всъщност ще искам да пъхна дълбоко в някое чекмедже на паметта и напълно да забравя.
През март изкарахме проклетия вирус, уж леко беше, ама усещането за опустошителна умора не ме напусна месеци наред и единствено общото споделяне, че е “нормално”, ме крепеше, докато плетях крака като макарони от студиото към вкъщи, чудейки се защо се чувствам като стара баба и в кой контакт да се ръгна. Отделно обгрижването на съпътстващите физически тегоби ме върна към толкова базови неща, че ми беше почти невъзможно да си настроя мозъка към творчески процес. Картини, рисуване… ъъ, какво беше това?!…
През октомври се разделихме със семейната къща, която притежавахме повече от трийсет години. Краят на една ера. Толкова смесени чувства не съм изпитвала в никоя ситуация в живота ми досега (освен в сложни раздели с любими хора). Неописуемо тежко е да вземеш решение като това, но за мен единственото по-тъжно нещо от раздялата с едно любимо място, е, да виждаш как то с всеки изминал ден вече не е това, което е било и което можеш да поддържаш.
Покрай продажбата на къщата си дадох сметка, че удържането на парадоксите в живота и издълбокото им разбиране са спасителни в нееднозначни ситуации като тази, защото и двете неща може да са верни: обичам това място, но правилното нещо за мен е да се разделя с него. Това така и не успях да го обясня на повечето хора наоколо, които ме мислеха за луда (особено, защото сега мейнстриймът е да купуваш къща, не да я продаваш). Е, може би тънкият момент е да си верен на собствения си път и да устояваш решенията си. Дори в моментите, когато е тъжно, тъжно, та чак непоносимо.
В края на ноември майка ми направи инсулт. Това беше един от онези моменти в живота, когато още сънен, с “половин” глава на раменете, трябва да “се събереш” за секунди, да навлечеш върху пижамата някакви дрехи, да изореш тонове спокойствие и хладнокръвие (каквито аз по принцип не притежавам) и да действаш, да вземаш бързи и адекватни решения, да си от помощ. Нямаме опит с инсулти в семейството, но както гласи един любим цитат, “учи опитът или липсата му”. Във всеки случай такъв шок и неописуемо напрежение не помня отдавна. Неочакваността на събитията всъщност е най-смазващото. На вечерта нещата са нормални, на другата сутрин си в някакъв кошмарен филм. Планове, графици, работа, сайт, картини, какво?!… Тичаш с чехли и тоалетна хартия из соц-коридорите на държавните болници и се молиш. Щото друго няма какво да направиш…
Сега, освен пренареждането на приоритетите, наистина ми е ясно, че нищо не е в мой контрол. Просто правя най-доброто от себе си, пък да става каквото си ще.
На фона на всичко това обмислям да прекръстя толкова модерното сега планиране на осъзнато намерение (в отчаян опит да прескоча Шефа, който все намира начин да се изсмее на нашите планове). И така, за догодина имам само пожелания и осъзнати намерения, не планове. Първото от тях е Дълъг период на спокойствие, съзидателност и възторг (помните какво беше това, нали? …чистата радост да откриеш нещо ново, да се изненадаш, да усетиш пърхането на пеперудите в стомаха, за момент да повярваш, че животът е чудо и чудесата са всъщност възможни – толкова отчаяно ми липсва това…)
Останалото е направо несъществено.
