„Дейзи Джоунс и The Six“

Последно време почти спрях да пиша за кино. Мисля, че съм в шок от изобилието на продукции, които забравям за няма и седмица, от посредствеността и липсата на оригиналност. Повече от 30 години гледам филми и ми се струва, че вече всичко ми еднаквее, (почти) нищо не може да ме грабне, залюлее, развълнува истински.

Не и този филм обаче. Този филм ме завари абсолютно неподготвена за ефекта му върху мен. Нещо кликна, хвана ме за гърлото, стресе ми сърцето и напълно ме обсеби… Влюбих се в героите. Особено в него и в нея, в харизмата на техния „танц“: на наелектризиращия интензитет, драмата, болката, желанието да притъпиш и заглушиш помитащата емоция, неистовия копнеж между двама души, неизказаното, хилядите думи в един поглед, екстаза и интимността на сътвореното заедно, сложността на личността и многопластовостта на отношенията, сладостта от усещането, че си „видян“ изцяло, до дъно…

Сериите са направени по едноименния роман, издаден и у нас и неслучайно са с над 10 номинации за награди. Невероятно е какъв труд е положил целият актьорски състав да овладее инструментите на съответните си герои в продължение на месеци. Ролята на Дейзи е изпълнена брилянтно от внучката на Елвис – Riley Keough, а целият саундтрак е създаден специално за бандата със звучене от 70-тте и е феномен сам по себе си.