2015

Че животът е непредсказуем, непредсказуем е. Кой не знае. Но тази година, особено краят й, така ме отвя с непредвидимости, че чак разбрах в дълбочина онзи лаф за плановете и хумора на Шефа… Тези дни гледам във фейсбук можеш да си направиш ревю на годината… Добре, че там съм толкова оскъдна откъм лични неща, че за външния свят моята година е цялата картини. … Иначе (което не споделих в статуси) започнах годината с бесен старт и сътворих идеи за цяла една колекция нови картини, минах през отворена коремна операция (слава богу планирана), тъкмо се възстанових и възторгнах от щастливото лято и есента вместо в мечтаната Флоренция ме запрати в дълбините на отчаянието: погребахме баща ми, а след месец си отиде и на Саш баща му – сега два некролога висят един до друг на вратата и подкопават всяка идея за смисъл. Още месец и – майка ми падна в хола (!) и си счупи ръката – направо като сценарий за някаква черна комедия. Междувременно стотици, хиляди задачки, подробности, битие и житие се запрескачаха за вниманието, търпението, енергията, здравия ми разум. Какво стои зад тези факти не подлежи на описание. Човек или се сблъсква с това и бива засмукан в черната дупка на мъката или няма как да разбере. Тя не може нито да бъде разказана, нито споделена. Затова предимно си и мълча. По-зловещото е, че за пръв път не успях да вложа нищо от емоциите, които ме смазаха (а може би по-добре), в картини – това, което в тежки периоди буквално ми е спасявало живота. Добре и, че не планирах дата за изложбата. Платната си седят започнати и чакат слягането на пластовете. Та, да, каква година! Струва ми се, че отдавна не съм чакала с такова нетърпение да дойде 31-ви. И въпреки всичкото всичко не мога да я нарека лоша (може би още съм в ступор). По-скоро синусоидна. Наситена. Крайна. Сложна. Предизвикателна. И слава богу отминаваща.