-
„Гоя“
Поглъщам за втори път поредната книга от поредицата за художници – този път за Франсиско де Гоя. През цялото време в главата ми е мисълта какъв чуден сериал би могъл да илюстрира книгата на Лион Фойхтвангер. Подобно на Микеланджело и Леонардо, дон Франсиско е живял в изключително интересни времена, само че за Испания – издига се до Първи придворен художник в двора на крал Карлос IV – когато Инквизицията организира пищни аутодафета за дръзналите да се занимаят с „ерес“.Затова пък нравите са повелявали, че е съвсем нормално да имаш официален „кортехо“ (любовник) и ако това съвсем не е интересувало църквата, то рисуването на голо тяло е било абсолютно забранено. Тъй…
-
В светлините на прожекторите
Брене Браун цитира думите на Теодор Рузвелт The Man in the Arena: „It is not the critic who counts; not the man who points out how the strong man stumbles, or where the doer of deeds could have done them better. The credit belongs to the man who is actually in the arena, whose face is marred by dust and sweat and blood; who strives valiantly; who errs, who comes short again and again, because there is no effort without error and shortcoming; but who does actually strive to do the deeds; who knows great enthusiasms, the great devotions; who spends himself in a worthy cause; who at the best…
-
„Даровете на несъвършенството“
След като изгледах няколко видео материала на Брене Браун, не можах да се стърпя и намерих две от книгите й. За мен нещата определено не са нови, но е изумително как някой ги систематизира (след години изследвания) и ти ги хвърля в лицето, пък ти ако имаш смелост, нищи и анализирай себе си… “It’s as simple and complicated as this: If we want to fully experience love and belonging, we must believe that we are worthy of love and belonging.” “We cultivate love when we allow our most vulnerable and powerful selves to be deeply seen and known, and when we honor the spiritual connection that grows from that offering…
-
„Улицата на пеперудите“
„Сякаш били изминали стотици години, а жената продължавала да стои на брега, на м я с т о т о и се вслушвала в песента на морето – вътрешностите му се преобръщали и от дълбините му излизал мощен стон. Песен-стон, монотонна, хипнотична, внушаваща мисълта за вечност, в която можеш да нагазиш, стига само да поискаш. Вълните се разбивали в скалите, навсякъде хвърчали бели пръски и още във въздуха се превръщали в кристали сол. Жената ги усещала как посипват косите и раменете й като скрежни искри и вледеняват вкуса на времето върху нацепените й устни.“ „Рибарят посегнал, ръката му полегнала във въздуха над лявото рамо на жената – струвало му се…
-
„Изворът“
За жалост човеците сме безкрайно глупави и въпреки развитието на технологиите, като цяло от векове не сме мръднали на милиметър като ценностна система. Това е тежката ми присъда след съприкосновението с 830-те страници плътна маса от идеи, които (ако си готов за тях) те блъсват челно като локомотив, отръскват здраво летаргията от реверите ти и те заставят отново да бъдеш мислещо същество. Не бих се наела нито да правя ревю, нито да преразказвам тази гениална книга. Дори повечето цитати, извадени от контекста, губят силата и дълбочината си. И все пак споделям една нищожна част от подгънатите ми ъгълчета. С тайната мисъл да ви запаля сами да се потопите в „Изворът“…
