Близо десет години вече, откакто съм на свободна практика, но по ред причини това е първото цяло лято, което прекарвам извън града. На село. Стягаме багажа, в който освен храна, има пет платна (да не остана ненаработена), два чифта гирички, саксии с цветя (за да ми е красиво тези два месеца), книги, умора за 5 години назад и надежда, че дните на село ще заличат целия стрес на тези неописуемо трудни последни години… Първите 20 дни изобщо не усещам, че си почивам. Чистене, разместване, изхвърляне, горене, пак чистене и отърваване от още излишни вещи. Около рождения ми ден е несвойствено студено, палим камината и пека любимите ми шведски коледни сладки.…

Като замигат батериите ми на червено и започна да генерирам само „безсмислени“ мисли (и гремлините превземат нервозния ми мозък), пътуването става животоспасяващо и може би единственото решение, способно да ме извади буквално от коловоза. Да пътувам сама пък е особено удоволствие, защото е нещо като подарък към мен самата – тогава не говоря много, ясно чувам мислите си, подреждам се, заземявам се и политам едновременно, виждам нещата по-мащабно и отстрани, размечтавам се, не следя времето, глезя се и си доставям си радост съзнателно: в този случай например бе дълга разходка по брега, докато кецовете ми се пълнеха с пясък и взиране в хоризонта, докато морския бриз отвя всичката тиня на…