Bohemian Rhapsody – не съм от толкова заклетите фенове на Queen, които сравняват сцена по сцена филма с документалните кадри от концертите и интервютата. Но за мен филмът е изключително добре направен, а ролята на Рами Малек е нечовешки трудна и отлично изпълнена, предвид тежестта на обожанието към Фреди Меркюри. В интервютата покрай пускането на филма излизат интересни факти „от кухнята“, например че първата заснета сцена е Live Aid концерта (!), за работата с movement couch, детайли за гримовете и костюмите. Бих го гледала втори път, затова ще чакам с нетърпение 5-часовата режисьорска версия. абсолютно заслужени Златен глобус и BAFTA. Green Book – брилянтен, наистина брилянтен. и Виго Мортенсен, и…

Тежък за гледане, но при всички случаи a must. За пристрастяването като една всепоглъщаща и унищожителна черна дупка, за борбата, която е непосилна, грозна и нечовешка, за срама, гнева и отчаянието, за границите, търпението и безкрайно разтегливата материя, наречена обич..И изобщо, за целия ад на зависимостта…Толкова се радвам, че Стив Карел не застина в клишето на комичните роли, а разгръща таланта си в драмата. А за Тимъти Шаламе какво мога да кажа, освен – толкова е даровито това момче и толкова смислено и зряло звучи по интервютата, че нямам търпение да видя следващите му проекти. По истинската история и книгите на Дейвид и Ник Шеф.

Christopher Robin – колко хубаво би било, когато ставаме твърде сериозни в живота, когато забравяме какво е да си дете, да дойдат приятелите от детството и къде с игра, къде с мъдрост, да ти припомнят истински важните неща… Като: „Today is my favorite day“ или „Doing nothing always leads to the best of something“. Стоплящ и усмихващ, и с прекрасна музика. Mindhunter s.01 – зората на профайлинга във ФБР.. Безкрайното любопитство и мисленето извън „кутията“ винаги води до промени и до израстване. А контактът с най-зловещите примери за психопатия.. води до неочаквани обрати в гледната точка. Чакам втория сезон. Juliet, Naked – по-скоро драма, отколкото комедия, приятен, без особена дълбочина, но…

Отдавна не бях изпитвала такава дълбока наслада от комбинацията между великолепна актьорска игра, интензивен диалог, почти театрална атмосфера, красива музика и разрушително потиснати емоции, помитащи лустрото на една удобна фасада. Глен Клоус блести в цялата си мощ, а Джонатан Прайс й партнира достойно. Резултатът – един силен и размислящ филм. По романа на Meg Wolitzer, вече издаден и у нас.