-
I miss the poetry
Не ме питайте защо редовете по-долу излязоха директно на английски. Нито откога не съм писала дори нещо близко до поезия. Но ето на, докато си пиех кафето сутринта, се роди следното: I miss the poetryof the boring days,when everythingused to happen slowly,and I could dreamwithout distraction;when I could looka single drop of rainrolling down a glass for hours;when the clouds did not hurryto change into funny shapes.I miss the old dayswhen magic wasin every single thing,and life was simplein its rapture. Вдъхновението:
-
„Всички можем да летим“
„Била съм птица, преди да се родя – сънувам го и нощем, и наяве. Понякога ръце като крила разпервам и забравям, че всъщност аз не мога да летя. Била съм птица, всяка моя клетка помни прегръдката ни с вятъра, пространствата огромни в небето – дом за ятото, и скоростите главоломни. Била съм птица, щом се съживявам като клюмнало цвете след жажда, щом лудият вятър завява, в мен птичата волност възражда и всичко сегашно забравям. Била съм птица, преди да се родя, но птичата душа в човешко тяло мечтае пак за своите крила, че в клетка се очовечава. Но ключа си намерих – Любовта.“ ______________________________________ „Танцуващи на микрон разстояние тела. На…
-
„Силвия“
Понякога се чудя защо продължавам да се ровя из дебрите на тъмната творческа душа и да гледам такива филми – депресивни, тежки, откровено драматични. Може би защото непрестанно търся потвърждение на собственото ми твърдение, че творците подсъзнателно привличат драмата в живота си, за да извличат муза от нея по един дивашки саморазрушителен начин – в лапите на зверски силни преживявания.. Може би. А може би защото знам, че в тези филми, които грижливо отбягваме, защото собственото ми ежедневие е достатъчно некрасиво, актьорите правят върхови роли.. Гуинет Полтроу прави най-добрата си роля досега – мрачна, твърде сериозна и трудно смилаема, точната дума за героинята й е self-distructive. Кой знае защо със…
-
„Кафе поеми“
“Канелено-фъстъчено кафе с дискретен аромат, мед от пчели, нощували в трапчинките на май, и малко бренди за невидим блясък, и канела, арабско орехче, сметани във наслада смела… И питаш запленен къде те водят в този омагьосан свят, но вече искаш името на всеки край да е безкрай…” Из “Кафепоеми”, Пламен Дойнов
-
Умира бавно този, който не пътува
„Умира бавно този… който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си. Умира бавно този… който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие. Умира бавно този… който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този… който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този… който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една…
