Acrista Cafe

Едва ли има по-добър ден от Деня на психолога да споделя този брилянтен сериал, който ми напълни душата. По-забавно и остроумно представяне на изключително тежки теми, не съм виждала откакто излезе “Ted Lasso“ (и нищо чудно, защото споделят сценаристи). Сериалът е като учебник за ползите от терапията, уязвимостта, емоционалната интелигентност, бруталната откровеност в добрия смисъл на думата, през призмата на невероятно чувство за хумор (което всъщност е най-добрият начин да вървим през живота). Макар че целият актьорски състав е великолепен, на моя любимец-открай-време Харисън Форд му свалям шапка: вече е на 80, но продължава да снима и е все така “очарователен” в ръмженето си. Сиилно препоръчвам. Poster design by InSync…

Да си призная, този филм ме докосна, разстрои и остана в мен. Което, уви, не мога да кажа за повечето филми и сериали, които минават през мозъка ми напоследък. Филмът е римейк на филма на Акира Куросава „Ikiru“ от 1952 година, сценарият е на Kazuo Ishiguro. Бавен, съзерцателен, мноого old school. Бил Наи е както винаги великолепен, героят му (напълно в реда на нещата) е по джентълменски дистанциран, прибран и суховат, но тази фасада крие невъобразима крехкост и уязвимост, и желание за простичко човешко общуване в последните глътки живот. Толкова човешки филм отдавна не бях гледала. Да, драма е. Да, поплаках си напоително. Но пък докосването (и размислянето) бяха истински.…